- А после се чудим защо хаховци като настоящия им президент се ядосват толкова много, когато им се наложи да се срещнат с нас, и защо ни наричат „Големия Сатана" ! Не че не ни го върнаха!
- Кога?
- Самолетът на „Панам", който гръмна в небето над Локърби - отговори агентът.
- Не го ли направиха либийците?
- Забрави какво приказват по медиите! Зад атентата бяха иранците!
Tec замълча, а после промърмори:
- Там, в Куантико, не ви ли учат и на история?
- Може и така да се каже - изсмя се тихо Райли. - Но не ни разказват за такива неща. Не е много добра идея да излагаш кирливите ризи на страната си пред бъдещи агенти, които ще се борят за нея!
- А ти откъде знаеш всичко това?
- Няма значение. Важното е, че в момента Иран е гореща точка за нас. Много гореща. И затова искам да знам с кого точно си имаме работа, особено след като напоследък се опитват да станат ядрена държава!
- Какво е усещането, когато знаеш, че лошите, които преследваш, са продукт на собствената ти страна?
- Историята е дълга поредица от конфликти между различни страни. Ние сме точно толкова виновни, колкото и останалите. И това продължава и до днес. Истината е, че голяма част от работата ми е свързана с кашите, забъркани от нашите политици. Но това не променя факта, че мръсници като нашия ирански приятел трябва да бъдат хванати.
- Смяташ ли, че и той е изгубил семейството си в онзи самолет?
- Много е вероятно. Това се е случило през 1988 година, значи преди двадесет и две години. Да предположим, че сега е в средата на тридесетте. Значи тогава е бил юноша. Не особено приятна възраст да изгубиш родителите си. И най-подходящата за засаждане на омразата.
- Не звучиш особено оптимистично - отбеляза тя.
Той сви рамене. Спомни си какво си бе мислил в колата, когато Ертугрюл ги взе от летището.
- От операция „Аякс" насам всеки път, когато се опитаме да се изправим срещу иранците, губим - отбеляза на глас. - Спомни си за посолството ни в Техеран. За хеликоптерите в пустинята. За заложниците в Бейрут. За аферата „Иран-Контри". За бунтовете в Ирак. Дори и за проклетата Купа по футбол през 1998 година. Винаги губим!
- Но не и този път! - отсече бодро тя, опитвайки се да си повярва.
- Напълно си права - промърмори той и я привлече до себе си.
Тя се притисна до него. И нещо в нея се пробуди - някакъв странен глад, неистова жажда. Изправи се, обърна се към него и го целуна страстно. После го обкрачи.
- Хей! - промърмори той.
- Млъкни! - сряза го тя.
- Какво правиш?
- А ти какво си мислиш, че правя?
- Би трябвало да пестим енергията си, а не да я хабим - промърмори той между две целувки.
- Тогава млъкни! Ако ще умираме тук, искам да умра с мисълта, че върху лицето ти е имало огромна усмивка. Нищо, че няма да я видя!
47
Пръв се размърда Райли. Тишината, която го обгръщаше, беше сюрреалистична. Мина известно време, докато осъзнае къде се намира. Долови дишането на Tec до себе си - повърхностно и спокойно. Нямаше представа колко часа са изминали, откакто бяха заспали в обятията си. Нямаше представа също така дали е ден, или нощ.
Изправи се бавно, раздвижвайки скования си врат. Знаеше, че и най-дребното движение и шум се засилва многократно от тишината. Потри очи, а после се огледа - по-скоро по навик, защото мракът продължаваше да е все така непрогледен. И нещо привлече вниманието му, което досега не бе забелязал.
Във въздуха се носеше странен блясък, нещо фосфоресциращо. Плъзгаше се по стените на пещерата. Едва доловимо и призрачно. Първоначално не беше сигурен дали това не е последица от някаква реакция на ретината срещу продължителното лишаване от светлина. Примигна няколко пъти, за да отпусне очите си, и отново се фокусира върху стената.
Да, беше си там.
Тънък лъч светлина. Някъде отвън.
В гърдите му се надигна надежда. Изправи се и изпъна ръце, за да не се удари в нещо. После тръгна напред. Светлината не беше достатъчна, за да разкрие пътя му, но с нея беше по-добре, отколкото без нея. Като че ли идваше от някакъв тунел, който не бяха забелязали преди.
Райли коленичи и запълзя. По едно време пръстите му напипаха отвора в стената на тунела. Беше на височината на кръста му - кръгла дупка с диаметър около метър. Светлината идваше оттам. Той бръкна, за да провери дълбочината ѝ - не беше голяма. След нея следваше празно пространство, което слизаше надолу, а после се издигаше. Шахта.
Надникна, за да я огледа по-добре. Да, отгоре действително струеше светлина. Но имаше и нещо друго - шум, който идваше отдолу. Тихо ромолене на вода. Но не на бързей - по-скоро на бавна река.