Константин се намръщи. Книгите... Ръкописите на дявола, които бяха причинили толкова много брожения и битки. Древни писания, евангелия и разсъждения от самата зора на вярата, поставящи всевъзможни въпроси.
Все нежелани въпроси!
- Споразумяхме се за една вяра - изрече бавно императорът. - Съгласихме се какви ще бъдат евангелията на истината оттук нататък. Затова не смятам да раздухваме проблема.
- Какво искате да кажете, Ваше Величество? Константин се замисли за миг и по гърба му пропълзя сянката на съмнението. Но накрая отсече:
- Изгори ги! - заповяда той на доверения си съветник.
Тези думи продължаваха да звънят в съзнанието на Хозий, докато наблюдаваше двамата си помощници как товарят каруцата в слабо осветената конюшня.
Той разбираше решението на императора. Това действително беше най-мъдрият ход. Текстовете наистина бяха опасни.
Хозий бе отлично запознат с дебатите, вихрещи се в лоното на вярата. Лично бе ставал свидетел на ожесточението, с което християнските течения защитаваха гледните си точки. Само през последната година императорът го бе изпращал два пъти в Антиохия, за да служи като посредник в теологичните спорове. И трудно би могъл да определи пътуванията си като приятни.
Ала и той имаше своите съмнения.
Да, вярата действително трябваше да бъде обединена под една догма. Да, една обединена вяра наистина щеше да донесе период на безпрецедентен мир и благоденствие.
Но на каква цена?
Хозий бе наясно, че щом веднъж Константин приключи с делото си, християнството ще наподобява много повече езическите вярвания, които се опитваше да прогони - особено митраизма и култа към Слънцето, отколкото еврейските си корени. По-голямата част от поданиците на императора бяха паганисти. И за да бъдат спечелени за каузата на християнството, преходът към новата вяра трябваше да стане плавно и неусетно. Никой не бе в състояние да накара хората да изоставят досегашните си ритуали и вярвания. Хозий знаеше, че дори и самият император все още хранеше известни съмнения в християнството и дълбоко в себе си нямаше желание да гневи боговете на своето минало.
Но той провиждаше и друга опасност, която вървеше по стъпките на случилото се в Никея. Даваше си сметка, че Църквата на практика дава благословията си на Константин да измести Исус Христос в ролята му на месия. Днес вече императорът, а не Христос беше изпратеният от Бога. Той беше царят воин с божественото вдъхновение, мъжът, който щеше да постигне с меча си онова, което Исус не бе успял със словото си. Константин беше пълната противоположност на кроткия и миролюбив Спасител, ала ето че въпреки това разполагаше с подкрепата на всички свещеници, дякони и епископи в огромната си империя.
Невероятно опасна ситуация.
От друга страна, ако Църквата се надяваше да оцелее, тя се нуждаеше от своя защитник.
Константин беше приел вярата, беше спрял преследванията и постепенно превръщаше християнството в новата официална религия на цялата империя. И щеше да доведе нова златна епоха. Като част от плана си вече превръщаше стария град Византион в своя нова столица, в своя нов Рим. Столица с широки прави улици, величави палати и грандиозни постройки. Сгради като например новата библиотека, където малка армия от калиграфи и библиотекари ще се заемат с преписването и прехвърлянето на всички древни текстове от оригиналните крехки папируси върху доста по-издръжливия пергамент, за да поддържат жив пламъка на познанието.
Но библиотеката щеше да пази живи и още няколко неща.
Неща, които Хозий считаше за необходимо да съхрани.
Видя как помощниците му вдигат и третия сандък в каруцата и как го покриват с платнище. Потрепери от напрежение. Скоро щяха да се отправят на път, охранявани от малък отряд, под прикритието на нощта.
Надяваше се предателството му никога да не бъде разкрито. А дори и да го разкрият, той бе готов да умре заради онова, което стори.
Не можеше да ги изгори. Ако ще и да застрашават църковната догма. И да поставят опасни въпроси. Те трябваше да бъдат запазени. Те бяха свещени.
И ако не сега, ако не през неговия живот или дори през живота на стотици негови потомци, все някога щеше да настъпи време, когато тези ръкописи щяха да бъдат прочетени. Време, когато те щяха да помогнат на човечеството да обогати познанията си за миналото.
Това щеше да бъде неговата свещена житейска мисия.
51
- Значи Хозий решава, че тези ръкописи не трябва да бъдат унищожавани, и ги скрива на безопасно място - констатира Райли. - Тогава как се озовават в ръцете на тамплиерите?