Той се измъкна изпод клона и се наведе за оръжието. Обаче един дървесник вече бе стигнал до него.
Диксън се хвърли по лице на земята. Дървесникът с триумфален писък развъртя дезинтегратора около главата си. По земята изпопадаха гигантски дървета, прерязани от лъча. Въздухът потъмня от падащи клони и листа, земята бе прорязана като от окопи. Едно завъртане на дезинтегратора преряза дървото до Диксън и изрови земята само на сантиметри от крака му. Той отскочи, но следващото завъртане едва не засегна главата му.
Беше загубил надежда. Но в този миг дървесникът изпита любопитство. С весел писък той завъртя Оръжието и се опита да погледне в дулото. Главата на животното изчезна без никакъв звук.
Диксън използва шанса си. Той се хвърли напред, прескочи един от окопите и хвана дезинтегратора, преди друг дървесник да се опита да си поиграе с него. Изключи автоматичната стрелба.
Няколко от кучетата се бяха върнали. Наблюдаваха го внимателно.
Диксън не смееше още да стреля. Ръцете му трепереха толкова силно, че съществуваше по-голям риск за самия него, отколкото за кучетата. Той се обърна и се запрепъва в посока на кораба.
Кучетата го последваха.
Диксън бързо възвърна спокойствието си. Той погледна блестящото Оръжие в ръката си. Сега изпитваше към него много по-силно уважение и доста страх. Много повече страх, отколкото изпитваха кучетата. Те явно не свързваха унищоженията в гората с дезинтегратора. Трябва да им се бе сторило нещо като внезапна силна буря.
Но бурята бе свършила. И отново бе настъпило време за лов.
Сега той вървеше из гъсти храсти, като стреляше напред, за да си разчисти пътя. Кучетата вървяха от двете му страни и не изоставаха. Той стреляше и в храстите и понякога улучваше някое от кучетата. Сега те вече наброяваха няколко дузини и се приближаваха към него.
„По дяволите — мислеше си Диксън. — Те не забелязват ли загубите си?“
После осъзна, че те може би не знаят да броят.
Той продължи да напредва. Вече не беше далеч от космическия кораб. На пътя му лежеше един голям пън. Той стъпи отгоре му.
Пънът оживя внезапно и яростно разтвори огромни челюсти точно под краката му.
Той стреля, без да гледа, държейки спусъка цели три секунди. Едва не засегна собствения си крак. Съществото изчезна. Диксън преглътна, залитна и се плъзна в дупката, която току-що бе издълбал.
Падна тежко и си изкълчи левия глезен. Кучетата заобиколиха ямата, като лаеха и ръмжаха към него.
„Спокойно — каза си Диксън“. Той очисти зверовете от ръба на ямата с два изстрела и опита да се измъкне.
Стените на ямата бяха твърде отвесни и гладки като стъкло.
Той опита отново и отново, като безсмислено хабеше силите си. После спря и се насили да помисли. Оръжието го бе вкарало в тази дупка и то трябваше да го измъкне от нея.
Този път той изряза наклонена рампа и мъчително се изкачи. Левият му глезен едва го удържаше. А болката в рамото беше още по-лоша. Онзи клон трябва да го е счупил, реши той. Използвайки един клон за патерица, Диксън закуцука нататък.
Кучетата нападаха на няколко пъти. Той ги унищожаваше, а оръжието натежаваше все повече в дясната му ръка. Лешоядите се спуснаха, за да се нахвърлят на прерязаните трупове. Диксън усещаше, че му причернява. Той се стегна. Не биваше да припада сега, когато кучетата го бяха заобиколили.
Корабът се виждаше. Той затича тежко и веднага падна. Няколко кучета се нахвърлиха отгоре му.
Той стреля и ги преряза на две, но отряза и малко от ботуша си. Едва не си унищожи пръста. Изправи се мъчително и продължи.
„Страхотно оръжие — помисли той. — Опасно за всеки, включително и за този, който го притежава.“ Искаше му се изобретателят му да е отпред.
„Представи си само! Да измислиш оръжие без звук!“
Той стигна до кораба. Докато се занимаваше с ключалката, кучетата се нахвърлиха. Диксън унищожи двете най-близки и се вмъкна вътре. Пред очите му причерня отново и почувства как му се повдига.
С последно усилие той затвори люка и седна. Най-после в безопасност!
Тогава чу тихото покашляне.
Бе затворил едно от кучетата вътре заедно със себе си.
Ръката му бе твърде слаба, за да вдигне тежкото Оръжие, но той бавно го насочи.
За един ужасяващ миг Диксън помисли, че няма да може да дръпне спусъка. Кучето разтваряше челюсти над гърлото му. Но рефлексът трябва да бе стегнал ръката му.
Кучето изквича веднъж и млъкна. Диксън припадна.
Когато дойде в съзнание, той лежа дълго, наслаждавайки се на великолепното чувство, че е жив. Щеше да си почине още няколко минути. После щеше да се махне оттук, далеч от чуждите планети, обратно в някой земен бар. Щеше да се напие до козирката. После щеше да намери този изобретател и да му нахлузи Оръжието на главата.