Само човек с мания за убийство би могъл да измисли оръжие, което не издава звук.
Но това щеше да стане по-късно. Точно сега изпитваше удоволствие, че е жив и лежи на слънце и се радва на…
На слънце ли? Вътре в космическия кораб?
Той седна. В краката му лежеше опашката и единия крак на кучето. Зад него се виждаше интересен зигзагообразен отвор в стената на космическия кораб. Беше широк около десетина сантиметра и дълъг около метър и нещо. През него влизаше слънчевата светлина.
Навън бяха седнали четири кучета и надничаха.
Докато е убивал последното куче, той бе разрязал космическия си кораб.
После видя и други цепнатини по кораба. Откъде пък се бяха появили те?
О, да, когато си проправяше път към кораба. Онези последни стотина метра. Някои от изстрелите трябва да са достигнали до кораба.
Той се изправи и огледа цепнатините. Чиста работа, помисли със спокойствието, което понякога е характерно за истерията. Да, господине, наистина много чиста работа.
Тук бяха и повредените кабели. Там се бе намирало радиото. По-нататък бе успял да унищожи с един изстрел резервоарите си за кислород и вода. Добър изстрел! А тук… Да. Е, направил го е все пак. Един наистина добър изстрел бе прерязал горивните тръбопроводи. И всичкото гориво под силата на гравитацията бе изтекло и образувало езеро около кораба, което вече попиваше в почвата.
„Никак не е лошо за човек, който дори и не се е опитвал да го направи — помисли, полудявайки Диксън. — И с горелката не бих могъл да го направя по-добре.“
Всъщност той изобщо не би могъл да го направи с горелката. Корпусите на космическите кораби бяха доста здрави. Но не чак толкова, че да устоят на доброто, старо, малко, сигурно, винаги улучващо Оръжие…
След една година, след като Диксън не бе се обадил, изпратиха кораб. Щяха да му осигурят прилично погребение, ако успееха да открият някакви останки и да върнат прототипа на дезинтегратора, ако го намереха.
Спасителният кораб кацна до космическия кораб на Диксън и екипажът с интерес огледа отворите и застиналия разтопен метал по цепнатините на корпуса.
— Някои типове не знаят как да се справят с оръжието — каза инженерът.
— Така е — потвърди главният пилот.
Те чуха звуци от удари откъм джунглата. Забързаха нататък и откриха, че Диксън изобщо не е мъртъв. Той си беше съвсем жив и пееше, докато работеше.
Беше си построил дървена барака и посадил наоколо й зеленчукова градина. Градината бе заобиколена с ограда. Диксън забиваше нов кол, тъй като един бе изгнил.
Един от мъжете завика:
— Ама ти си жив!
— Да, по дяволите — отвърна Диксън. — Малко ми беше трудничко преди да издигна оградата. Много са гадни тези кучета. Но аз ги научих на малко уважение.
Диксън се ухили и посочи един лък, който бе облегнат наблизо върху оградата. До него имаше колчан, пълен със стрели.
— Научиха се на уважение — продължи Диксън. — След като видяха няколко да се въргалят с колец между ребрата.
— Ами Оръжието… — запита главният пилот.
— А, Оръжието! — възкликна Диксън с весел, леко налудничав блясък в очите си. — Нямаше да оживея, ако го нямаше него.
Той се захвана отново за работа. Забиваше кола на мястото му с тежкия плосък приклад на Оръжието.