— Почакайте, доктор Греъм, нима човечеството е готово за едно усъвършенствувано до крайна степен оръжие?
Греъм се намръщи.
— Чухте вече гледната ми точка, господин Ниманд!
Ниманд бавно стана от креслото и каза:
— Добре, щом нямате желание да обсъждаме този въпрос, няма да ви занимавам повече. — И той потърка с ръка челото си. — Тръгвам си, доктор Греъм. Все пак… Мисля си дали не бих могъл макар и късно да приема предложението ви да пийна нещо…
Раздразнението на Греъм позаглъхна. Той каза:
— Разбира се. Едно уиски с вода?
— Чудесно.
Греъм се извини и отиде в кухнята, взе шишето с уиски, взе и шише с вода, взе лед и чаши.
Когато се върна във всекидневната, видя, че Ниманд идва от стаята на момчето. Чу го, когато каза:
— Лека нощ, Хари!
А Хари щастливо му отговори:
— Лека нощ, господин Ниманд.
Греъм приготви питиетата, малко по-късно Ниманд не прие да му бъде досипано и се накани да си ходи. Каза:
— Позволих си да донеса един малък подарък за вашия син, докторе, дадох му го, докато отидохте да донесете пиенето. Надявам се, че няма да ми се разсърдите.
— Какво говорите! Благодаря ви. Лека нощ.
И Греъм затвори външната врата. Мина през всекидневната и влезе в стаята на Хари. Тъкмо каза: „Ето ме, Хари. Сега ще ти прочета…“ и усети, че по челото му избива пот. Насили се обаче да запази изражението на лицето и гласа си спокойни, отиде до леглото, и каза:
— Мога ли да видя това, Хари?
А когато вече го държеше в ръце и го разглеждаше, усети, че ръцете му треперят, макар че опасността бе преминала.
И си помисли: „Само някой луд би дал зареден пистолет на един идиот.“