— Да.
— Твоя лична?
— Да.
— Пожелавам ти успех.
— Благодаря.
Тя си довърши виното и пак й напълних чашата.
— Знам, че той е свръхестествено същество.
— Хайде да сменим темата.
— Добре. Но ще направиш ли нещо за мен?
— Кажи.
— Облечи си утре доспехи, вземи едно копие, намери си кон и натрий носа на онзи здравеняк, офицера от кавалерията Харалд.
— Защо?
— Миналата седмица ме наби, също като Джарл едно време. Ще можеш ли?
— Да.
— А ще го направиш ли?
— Защо не? Смятай, че вече съм му го натрил.
Лорейн се наведе и се притисна към мен.
— Обичам те — каза тя.
— Глупости.
— Добре. Какво ще кажеш тогава за: „Харесвам те“?
— Става. Аз…
И в този момент по гърба ми полази усещане за студ. Вцепених се и се приготвих да устоя на това, което предстоеше, като оставих съзнанието си съвършено празно.
Някой ме търсеше. Несъмнено беше човек от моето семейство и явно използваше Фигурата ми или нещо много подобно на нея. Усещането не можеше да се сбърка. Ако беше Ерик, значи бе по-смел, отколкото го мислех, тъй като последния път, когато имахме контакт, едва не му бях изгорил мозъка. Не можеше да е Рандъм, освен ако бе излязъл от затвора, в което се съмнявах. Ако бяха Джулиан или Кейн, и двамата можеха да вървят по дяволите. Блийс вероятно беше мъртъв. А сигурно и Бенедикт. Оставаха Жерар, Бранд и сестрите ни. От всички им, само Жерар би могъл да ми мисли доброто. Затова отказах да се разкрия, успешно. Отне ми около пет минути и когато всичко свърши, бях потен и разтреперан, а Лорейн ме наблюдаваше със странен поглед.
— Какво стана? — попита тя. — Ти още не си пиян, както и аз.
— Просто получавам такива пристъпи от време на време — отговорих аз. — Болест, която хванах на островите.
— Видях едно лице — промълви Лорейн. — Като че ли беше на пода, а може да е било и в главата ми. На възрастен човек. Яката на дрехата му беше зелена и много приличаше на теб, само дето брадата му бе сива.
Тогава я зашлевих.
— Лъжеш! Не е възможно да…
— Само ти казвам какво видях! Не ме удряй! Не знам какво означава това! Кой беше той?
— Мисля, че е бил баща ми. Господи, странно…
— Какво стана? — настоя тя.
— Пристъп — повторих аз. — Получавам ги понякога и хората мислят, че са видели баща ми върху стената или пода. Не се безпокой. Не е заразно.
— Глупости — рече Лорейн. — Нарочно ме лъжеш.
— Така е. Но, моля те, забрави цялата история.
— Защо да го правя?
— Защото ме харесваш, забрави ли? И защото утре ще натрия носа на Харалд заради теб.
— Вярно — съгласи се тя, а аз пак започнах да треперя. Лорейн ми донесе одеало от леглото и го уви около раменете ми.
После ми подаде виното и аз го изпих. Лорейн седна до мен и положи глава на рамото ми. Прегърнах я. Отвън завилня дяволски вятър, а към неговия вой се прибави и бързото трополене на дъждовни капки. За миг ми се стори, че нещо блъска по капаците. Лорейн тихо изхлипа.
— Не ми харесва какво става тази нощ.
— И на мен. Иди да залостиш вратата. Сега е само заключена.
Докато тя се занимаваше с това, аз преместих столовете ни така, че да гледат към единствения прозорец. Измъкнах Грейсуондир изпод леглото и го извадих от ножницата. После изгасих всички светлини в стаята, освен една свещ на масата вдясно от мен.
Седнах отново и сложих меча върху коленете си.
— Какво ще правим? — попита Лорейн, като дойде и се настани от лявата ми страна.
— Ще чакаме — казах аз.
— Какво?
— Не съм сигурен, но тази нощ определено е много подходяща.
Тя потрепера и се притисна към мен.
— Знаеш ли, може би е по-добре да си отидеш — предложих аз.
— Знам. Но ме е страх да изляза. Ако остана тук, ще можеш да ме защитиш, нали?
Поклатих глава.
— Не зная дали ще успея да защитя дори себе си.
Тя докосна Грейсуондир.
— Какъв красив меч! Никога не съм виждала друг като него.
— Няма друг като него — отвърнах и всеки път като го помръднех, светлината падаше по-различен начин върху острието, така че в един момент то изглеждаше сякаш е покрито с нечовешка кръв в оранжев оттенък, а в следващия лежеше студено и бяло като сняг или женски гърди, потрепвайки в ръката ми, когато ме пронижеше студ.
Зачудих се как Лорейн бе успяла да види нещо, което аз не видях по време на опита за контакт. Не би могла просто да си го е въобразила, защото описанието й беше много точно.
— Има нещо странно в теб — рекох аз.
Тя помълча, докато свещта трепна четири, пет пъти, а после каза:
— Притежавам слаба ясновидска дарба. Майка ми я имаше в по-силна степен. Хората разправят, че баба ми е била магьосница. Аз, обаче, нищо не разбирам от тези работи. Е, поне не много. Не съм имала видение от години. А и винаги се оказва, че губя повече, отколкото печеля.