След това Лорейн пак замълча и аз я попитах:
— Какво искаш да кажеш?
— Използвах магия, за да спечеля първия си мъж и виждаш какво излезе. Ако не го бях направила, щях да съм къде по-добре. Исках и хубава дъщеря, затова се постарах да я имам…
Тя рязко спря и изведнъж осъзнах, че плаче.
— Какво има? Не разбирам…
— Мислех, че знаеш.
— Не, страхувам се, че не знам.
— Тя беше малкото момиченце в Омагьосания кръг. Мислех, че знаеш…
— Съжалявам.
— По-добре да нямах тази дарба. Никога вече няма да я използвам. Но тя не ме оставя на мира. Непрекъснато сънувам разни неща и поличби и те са все такива, дето нищо не може да се направи. Така ми се иска тези способности да ме напуснат и да идат да тормозят някой друг!
— Желанието ти няма да може да се изпълни, Лорейн. Опасявам се, че отърваване няма.
— Откъде знаеш?
— Срещал съм и други като теб преди, това е всичко.
— И ти самият имаш подобна дарба, нали?
— Да.
— Значи усещаш, че сега отвън има нещо, нали?
— Да.
— И аз. Знаеш ли какво прави?
— Търси ме.
— Да, и аз имам такова чувство. Защо?
— Вероятно, за да изпита силата ми. То знае, че съм тук. Ако аз съм нов съюзник на Ганелон, сигурно се пита какво представлявам, кой съм…
— Дали е самото същество с рогата?
— Не знам. Но предполагам, че не е.
— Защо?
— Ако аз наистина съм този, който ще го унищожи, би било глупаво да ме търси тук, в крепостта на своя враг, когато съм обграден от сила. По-скоро бих казал, че то е пратило някой от своите приближени. Може би затова духът на баща ми… не знам. Ако този слуга успее да ме намери и да разбере кой съм, съществото ще знае какви предпазни мерки да вземе. Ако пък като ме намери, вземе и да ме унищожи, тогава проблемът ще е разрешен. В случай, че аз унищожа слугата, то ще знае много повече за силата, която притежавам. Каквото и да стане, онова с рогата ще спечели. Защо тогава да рискува собствената си бодлива глава в този етап на играта?
Зачакахме сред потъналата в сенки стая, докато свещта изгаряше минутите.
Лорейн ме попита:
— Какво имаше предвид, когато каза, ако те намери и разбере кой си? Кой може да разбере, че си?
— Този, който за малко нямаше да дойде тук.
— Смяташ, че то те познава отнякъде, по някакъв начин?
— Не е изключено.
Тогава тя се отдръпна от мен.
— Не се страхувай — успокоих я аз. — Няма да ти навредя.
— Страхувам се и ти ще ми навредиш! Знам това! Но искам да бъда с теб. Защо го искам?
— Не знам.
— Там отвън сега има нещо! — извика Лорейн, малко истерично. — Близо е! Съвсем близо! Слушай! Чуй го!
— Млъкни! — креснах аз, когато някакво студено, предизвикващо иглички чувство полази по гърба ми и се нави около гърлото ми. — Иди в отсрещния край на стаята и се скрий зад леглото!
— Страх ме е от тъмното.
— Направи го или ще те зашеметя и ще те отнеса там. Тук ще ми се пречкаш на пътя.
През шума от бурята долових тежко биене на криле и драскане на нокти по каменната стена на крепостта, докато Лорейн отиваше да изпълни нарежданията ми.
А после се озовах срещу две пламтящи червени очи, втренчени в моите. Бързо сведох поглед. Съществото стоеше отвън, върху корниза на прозореца и ме наблюдаваше.
То надхвърляше два метра, а от челото му излизаха големи, разклонени рога. Кожата му беше гола и имаше равномерен пепелявосив цвят. Изглеждаше безполово, от гърба му далеч назад стърчаха сиви, покрити с кожа крила, които се сливаха с нощта. В дясната си ръка държеше къс тежък меч от тъмен метал и по цялото му острие бяха гравирани рунически символи. Лявата му ръка беше вкопчена в рамката на прозореца.
— Влез на собствена отговорност — високо му казах аз и насочих върха на Грейсуондир към гърдите му.
То се закикоти. Просто стоеше там, гледаше ме и се кикотеше. Още веднъж се опита да срещне погледа ми, но аз не му позволих. Ако се вгледаше в очите ми задълго, щеше да ме познае, както бе станало с дяволската котка.
Когато заговори, звучеше като фагот, който произнася думи.
— Не си онзи човек — каза то. — Ти си по-дребен и по-стар. И все пак… този меч… може и да е негов. Кой си ти?
— А ти кой си? — попитах аз.
— Моето име е Стриголдуир. Не си прави шеги с него, за да не ти изям сърцето и черния дроб.
— Да си правя шеги с него ли? Та аз не мога дори да го произнеса, а пък и от моята цироза ще получиш стомашно разстройство. Махай се.
— Кой си ти? — повтори то.
— Мисъли, гами градил, Стриголдуир — изговорих аз и то подскочи, като че ли някой го беше ритнал.