— Колко далече на север?
— Петнайсет, двайсет километра. Те се местят по малко.
Два дни бяхме яздили, за да стигнем до Кръга. Тази сутрин ни бе срещнал патрул, от който научихме, че войските продължават да се събират всяка нощ. Занимават се с различни упражнения и после изчезват — някъде по-дълбоко навътре — с настъпването на утрото. Както разбрах, над Кръга постоянно висели буреносни облаци, макар че буря никога не се развихряла.
— Какво ще кажете да хапнем тук, а после да продължим на север? — попитах аз.
— Защо не? — съгласи се Ганелон. — Умирам от глад, пък и имаме време.
Така че слязохме от конете, нахранихме се със сушено месо и се напихме от манерките си.
— Все още не мога да разбера онази бележка — рече Ганелон, след като се оригна, потупа се по корема и си запали лулата. — Дали ще застане на наша страна в последната битка или не? И къде е сега, ако смята да помогне? Денят на сблъсъка идва все по-близо.
— Престани да мислиш за него — посъветвах го аз. — Това сигурно беше шега.
— Не мога, дявол да го вземе! — възкликна той. — В цялата работа има нещо извънредно странно!
— За какво става дума? — попита Ланс и аз за първи път осъзнах, че Ганелон не му е казал нищо.
— Моят предишен крал, Коруин, по една птица-куриер изпрати странно съобщение, в което твърдеше, че идва. Смятах го за мъртъв, но той прати тази бележка — обясни Ганелон. — И все още не знам как да я разбирам.
— Коруин ли? — попита Ланс и аз затаих дъх. — Коруин от Амбър?
— Да, от Амбър и Авалон.
— Забрави за неговата бележка.
— Защо?
— Той е човек без чувство за чест и обещанието му нищо не означава.
— Познаваш ли го?
— Чувал съм за него. Много отдавна е бил владетел на тези земи. Спомняш ли си легендите за краля-демон. Точно за него се отнасят. Това е бил Коруин, по времето, когато още не съм бил роден. Най-хубавото, което е направил, е било, че е абдикирал и избягал, когато съпротивата срещу него е станала твърде силна.
Нищо подобно!
Или грешах?
Амбър хвърля безкраен брой сенки, а и моят Авалон бе хвърлил много свои сенки, поради присъствието ми там. Аз може да съм известен на много места, където кракът ми никога не е стъпвал, защото мои сенки са живели там, имитирайки несъвършено делата и мислите ми.
— Не — възпротиви се Ганелон. — Никога не вярвам на легенди. Чудя се дали може да е бил същия човек, който е управлявал тук. Това е интересно.
— Много — съгласих се аз. — Но ако е бил крал толкова отдавна, досега със сигурност трябва да е умрял или да е грохнал старец.
— Той е бил магьосник — заяви Ланс.
— Този, когото аз познавам, несъмнено беше магьосник, защото ме прогони от страна, която сега не може да бъде открита по никакъв начин.
— Никога преди не си споменавал за това — учуди се Ланс. — Какво е станало?
— Не е твоя работа — сопна се Ганелон и Ланс отново потъна в мълчание.
Измъкнах собствената си лула — бях се сдобил с нея преди ден, два — и Ланс направи същото. Лулите бяха глинени и добре поддържаха огъня. Запалихме и тримата само седяхме и пушехме.
— Е, постъпил е разумно — обади се накрая Ганелон. — Хайде вече да забравим за него.
Никой от нас не го направи, разбира се. Но след това всички избягвахме тази тема.
Ако не беше тъмната местност зад нас, щеше да бъде много приятно просто да си седим там, отпуснати. Изведнъж ги почувствах и двамата много близки. Исках да им кажа нещо, но не можах да измисля какво.
Ганелон разреши проблема като отново повдигна въпроса за настоящия ход на събитията.
— Значи искаш да ги нападнем, преди те да са го направили?
— Точно така — отвърнах аз. — Да проведем битката на тяхна територия.
— Трудността е, че това наистина е тяхна територия. Те я познават по-добре от нас, а и кой знае какви сили могат да призоват там?
— Ако убием онзи с рогата, ще ги победим.
— Вероятно. А може и да не успеем. Сигурно ти би се справил с него — погледна ме Ганелон. — За себе си не знам дали ще мога, ако не извадя късмет. Той е прекалено коварен, за да бъде убит току-така. Макар да си мисля, че ме бива не по-малко, отколкото преди няколко години, нищо чудно и да се заблуждавам. Възможно е да съм станал по-слаб. Никога не съм я искал тази проклета работа, която ме кара да стоя все затворен в замъка!
— Знам — успокоих го аз.
— Знам — потвърди и Ланс.
— Ланс — обърна се към него Ганелон, — дали да не послушаме нашия приятел? Да нападнем ли?
Той можеше да вдигне рамене и да се измъкне. Но не го направи.
— Да — рече Ланс. — Те едва не ни довършиха последния път. Бяхме на косъм от поражението в нощта, когато загина крал Утър. Ако не ги нападнем, имам чувството, че следващия път ще ни надвият. О, няма да им е лесно и ние ще им причиним големи загуби. Но смятам, че ще са способни да ни победят. Нека огледаме сега всичко, което успеем да видим, а после да се оттеглим, за да планираме нападението си.