— Добре — съгласи се Ганелон. — И на мен ми дойде до гуша да чакам. Ако не си промените мнението, докато се върнем, смятайте, че съм съгласен.
Този следобед яздихме на север, после се скрихме сред хълмовете и загледахме надолу към Кръга. Вътре те се молиха, по своя си начин, а после проведоха военно учение. По моя преценка имаше около четири хиляди войници. Ние разполагахме с близо две хиляди и петстотин. Сред тях забелязахме и странни летящи, скачащи и пълзящи същества, които издаваха разни звуци в нощта. А в нас биеха храбри сърца. Да.
Трябваха ми само няколко минути с техния предводител и всичко щеше да бъде решено, по един или по друг начин. Всичко. Не можех да кажа това на придружителите си, но беше точно така.
Нали разбирате, аз бях този, който бе отговорен за цялата паплач там долу. Аз я бях създал и аз трябваше да я унищожа, ако можех.
Опасявах се, че няма да мога.
В изблик на чувства, смесица от ярост, ужас и болка, бях освободил това нещо и то се бе отразило навсякъде, по всички съществуващи земи. Такова е кръвното проклятие на един принц на Амбър.
Наблюдавахме ги цяла нощ, Пазителите на Кръга, а на сутринта си тръгнахме.
Решението беше взето: нападаме!
Така че изминахме обратния път без никой да ни последва и щом стигнахме крепостта на Ганелон, се заехме да правим планове. Войниците ни бяха готови — преготови, може би — и постигнахме съгласие да атакуваме до две седмици.
Докато лежах с Лорейн, разказах й за тези неща. Защото чувствах, че тя трябва да знае. Разполагах с възможността да я скрия далеч сред Сенките — още същата нощ, ако се съгласеше. Но тя не пожела.
— Ще остана с теб.
— Добре.
Не й казах за увереността си, че всичко е в моите ръце, ала имах чувството, че тя го знае и по някаква причина ми вярва. Аз не бих го направил, но това си беше нейна работа.
— Знаеш как могат да се развият събитията — предупредих.
— Знам — отвърна тя и разбрах, че наистина знае.
Вниманието ни бе отвлечено от други занимания, а после заспахме.
Тя бе сънувала нещо.
На сутринта се обърна към мен:
— Сънувах нещо.
— Какво? — попитах аз.
— Предстоящата битка — каза ми тя. — Видях те да се биеш на живот и смърт с онзи, рогатия.
— Кой победи?
— Не знам. Но докато ти спеше, направих нещо, което може да ти помогне.
— Бих предпочел да не го беше правила. Мога и сам да се грижа за себе си.
— После сънувах собствената си смърт, по същото време.
— Позволи ми да те отведа на едно място, което знам.
— Не, моето място е тук — заяви Лорейн.
— Не предявявам никакви права над теб, но бих могъл да те спася от това, което си сънувала. Съвсем по силите ми е да го направя, повярвай ми.
— Вярвам ти, но няма да отида.
— Ти си една проклета глупачка.
— Позволи ми да остана.
— Както искаш… Слушай, мога да те изпратя дори в Кабра…
— Не.
— Проклета глупачка.
— Знам. Обичам те.
— …и забравяш, при това. Думата е „харесвам“. Запомни ли?
— Ти използвай тази дума.
— Върви по дяволите.
После тя тихо се разплака и аз пак се заех да я утешавам.
Това представляваше Лорейн.
III
Една сутрин се върнах в спомените си към всичко, случило се досега. Замислих се за моите братя и сестри и си ги представих като карти за игра, което знаех, че не е редно. Спомних си частната болница, в която се бях свестил, битката за Амбър, минаването през Лабиринта в Ребма и времето, прекарано с Мойри, която вече можеше и да е с Ерик. Помислих си за Блийс и Рандъм, Дирдри, Кейн, Жерар и Ерик, в тази сутрин. Това беше сутринта на битката, разбира се, и ние се бяхме разположили на лагер сред хълмовете близо до Кръга. По пътя за насам отблъснахме няколко нападения на малки, пръснати отряди. Избивахме нападателите и продължавахме. Когато стигнахме до определената за целта местност, разположихме лагера си, поставихме часовои и легнахме да спим. Никой не наруши съня ни. Събудих се, като се питах, дали братята и сестрите ми също мислеха за мен, както аз за тях. Това беше много тъжна мисъл.
Сред уединението на малка групичка дървета напълних шлема си със сапунена вода и се обръснах. После се облякох, бавно и старателно, с моите собствени разпарцаливени дрехи в черно и сребърно. Чувствах се отново твърд като камък, силен като ураган и коварен като дявол. Днес беше денят. Облякох доспехите си, спуснах забралото, стегнах колана и окачих Грейсуондир на хълбока си. После закопчах плаща на врата си с една сребърна роза и точно в този момент бях открит от тръгналия да ме търси пратеник, който ми съобщи, че всичко е почти готово.