Тогава седнах до него и загледах красивите черни птици.
Не ме беше познал. Нищо чудно. Ако му бях разкрил кой съм, сигурно щеше да ме познае. Предположих, че всъщност никога не сме се срещали, този ранен мъж и аз. Но в един по-особен смисъл, ние се познавахме.
Бях тръгнал сред Сенките в търсене на определено място, едно много специално място. То бе унищожено веднъж, но аз разполагах със силата да го възкреся, защото Амбър хвърля безкрайно много сенки. Децата на Амбър могат да се движат сред тях и такова беше моето наследство. Ако желаете, можете да ги наречете паралелни светове, алтернативни вселени, дори измислици на побъркан. Аз им викам сенки, както и всички останали, които притежават способността да се движат сред тях. Ние си избираме някоя възможност и вървим, докато я достигнем. Така, в известен смисъл, я създаваме. Нека оставим този въпрос дотук засега.
Целта на моето плаване и на пътуването ми по суша сега беше Авалон.
Преди векове живеех там. Това е една дълга, заплетена, славна и болезнена история, която може да опиша по-късно, ако живея достатъчно дълго, за да довърша този разказ.
Тъкмо вече се приближавах към моя Авалон, когато се натъкнах на ранения рицар и шестимата мъртъвци. Ако бях избрал да продължа, можеше да стигна до място, където шестимата да лежат мъртви, а той да е останал непокътнат… или рицарят да лежи мъртъв, а те да се смеят до него. Някой би могъл да каже, че това всъщност няма значение, щом като всички тези неща са възможни и следователно съществуват някъде из Сенките.
Всеки от моите братя и сестри — с изключение може би на Жерар и Бенедикт — дори не би хвърлил втори поглед. Аз, обаче, бях станал доста мекосърдечен. Не винаги съм бил такъв, ала изглежда сянката Земя, където бях прекарал толкова много години, ме бе поразмекнала малко, а сигурно и затварянето ми в тъмниците на Амбър ми бе припомнило какво представлява човешкото страдание. Не знам. Знам само, че не можех да подмина тежко ранен човек, който при това толкова приличаше на моя едновремешен приятел. Навярно ако прошепнех името си в ухото на този мъж, щях да получа в отговор само проклятия и ругатни.
Добре тогава. Оставам да се отплатя поне дотолкова: вдигам го на крака, след което продължавам по пътя си. Няма да има вреда, а дори може да помогна малко.
Седях там, гледах го и след няколко часа той се събуди.
— Добро утро — обадих се аз, докато развинтвах капачката на манерката си. — Искате ли вода?
— Благодаря — протегна ръка мъжът.
Наблюдавах го как пие и когато ми върна манерката, каза:
— Извинявайте, че не се представих. Държах се невъзпитано…
— Аз ви познавам. Наричайте ме Кори.
Той ме погледна, сякаш щеше да попита: „Кори кой?“, но размисли и само кимна.
— Чудесно, сър Кори — понижи ме той. — Бих искал да ви благодаря.
— Вече ми благодарихте с факта, че изглеждате по-добре. Искате ли да хапнете нещо?
— Да, благодаря.
— Имам тук малко сушено месо и хляб, който можеше да е и по-пресен — казах. — А ето и една буца сирене. Изяжте всичко, ако желаете.
Подадох му продуктите и той ги изгълта.
— Ами вие, сър Кори? — попита той.
— Вече ядох, докато спяхте — огледах се многозначително. Той се усмихна. — Значи сам се справихте и с шестимата?
Мъжът кимна.
— Великолепно. А сега какво да правя с вас?
Той опита да се вгледа в лицето ми, но не му дадох възможност.
— Не разбирам — рече накрая.
— Накъде сте се запътили?
— Имам приятели на около двайсет километра на север. Бях тръгнал натам, когато стана това. А много се съмнявам, че който и да е човек, пък дори и самият дявол, би могъл да ме носи на гръб чак дотам. Ако се изправя в цял ръст, сър Кори, ще разберете какво имам предвид.
Станах, измъкнах меча си и с един удар отсякох близката фиданка — стъблото й имаше горе-долу пет сантиметра диаметър. После я окастрих и скъсих до нужната дължина.
След това повторих действията си и с коланите и плащовете на убитите мъже стъкмих носилка.
Той ме наблюдаваше, докато свърших и накрая изкоментира:
— Въртите оръжието смъртоносно, сър Кори… а като гледам, мечът ви май е сребърен.
— Готов ли сте за малкото ни пътешествие? — попитах го аз.
— Какво ще правим с труповете? — настоя той.
— Да не искате да ги погребете по християнски? Зарежете ги! Природата ще се погрижи за всичко. Да се махаме оттук. Вече вонят.
— Бих желал поне да ги покрием. Те се биха добре.
Въздъхнах.
— Хубаво, щом това ще ви помогне да спите нощем. Не разполагам с лопата, но мога да ги затрупам с камъни. Могилата ще бъде обща, обаче.