Продължихме да убиваме, да убиваме и да убиваме, но те постепенно вземаха надмощие. Все повече ни притискаха, тези грозни същества, които бяха нещо малко повече или по-малко от хора, смесени с човешката войска. Бяхме принудени плътно да се скупчим на едно място, защитавайки се от всички страни, когато окаляната ни пехота пристигна и се втурна на помощ. Ние отново атакувахме портата и този път успяхме да минем, поне петдесетина човека.
Тогава се заехме да избиваме войниците вътре в двора.
Онези дванайсетина от нас, които успяха да стигнат до вратата на черната цитадела, трябваше да преодолеят и нейните пазачи.
— Влизай! — изкрещя Ганелон, когато скочихме от конете си и се нахвърлихме върху тях.
— Влизай! — извика Ланс и аз реших, че или и двамата имат предвид мен, или се подканят един друг.
Приех, че се обръщат към мен, измъкнах се от мелето и се втурнах към стълбите.
Той трябваше да е там, в най-високата кула, сигурен бях; а аз трябваше да се бия с него и да го победя. Не знаех дали ще мога, но бях длъжен да опитам, защото само аз имах представа как се е появил — и аз бях този, който го бе създал.
В края на стълбите стигнах до тежка, дървена врата. Опитах се да я отворя, но тя беше залостена от вътрешната страна. Затова с всички сили я изритах.
Тя се стовари с трясък.
Видях го застанал до прозореца, тяло с човешка форма, облечено в лека броня и глава на козел върху широките рамене.
Прекрачих прага и спрях.
Той се бе обърнал при падането на вратата и сега търсеше очите ми през стоманата.
— Смъртни човече, ти си стигнал прекалено далече — рече той. — Всъщност, наистина ли си смъртен? — и в ръката му се появи меч.
— Питай Стриголдуир — отвърнах аз.
— Значи ти го уби — заключи съществото. — Той позна ли те?
— Може би.
По стълбите зад мен се чуха стъпки. Дръпнах се вляво от вратата.
Ганелон нахлу в стаята, извиках му: „Стой!“ и той ме послуша.
После се обърна към мен.
— Това е създанието. Знаеш ли какво е?
— Моят грях към нещо, което обичах — рекох. — Стой настрани. То е мое.
— Можеш да си го вземеш.
Ганелон се отдръпна и застана неподвижен.
— Действително ли е така? — попита съществото.
— Провери сам — скочих напред аз.
Но то не понечи да се бие с мен. Вместо това направи нещо, което всеки човек би сметнал за глупаво.
Хвърли меча си към мен, с острието напред, подобно на мълния. И шумът при летенето му прозвуча също като гръмотевица. Стихиите отвън влязоха в синхрон и отговориха оглушително.
Отбих летящия меч с Грейсуондир, все едно отблъсквах обикновено замахване. Острието му се заби в пода и оръжието избухна в пламъци. Отвън му отвърнаха светкавици.
За миг светлината беше ослепителна като магнезиев пламък и в този момент съществото се озова върху мен.
То притисна лактите ми към тялото и блъсна с рога забралото ми, веднъж, два пъти…
Тогава напрегнах мускули и скоро хватката на ръцете му започна да отслабва.
Пуснах Грейсуондир и с едно последно усилие се освободих от прегръдката му.
Ала в този момент очите ни се срещнаха.
И двамата замръзнахме, а след това отстъпихме назад.
— Повелителю на Амбър, защо се биеш с мен? — попита съществото. — Нали ти ни осигури този проход, този път…
— Съжалявам за необмислената си постъпка и търся начин да я поправя.
— Вече е прекалено късно… а и тук не е най-подходящото място да започнеш.
То нападна отново, при това така светкавично, че не успях да се защитя. Озовах се притиснат до стената. Бързината му беше смъртоносна.
Тогава вдигна ръка и направи някакъв знак. Изведнъж видях Царството на хаоса и от тази гледка косите ми настръхнаха, а през сърцето ми повя смразяващ вятър, като разбрах какво съм направил.
— …Виждаш ли? — говореше създанието. — Ти ни даде тази Врата. Помогни ни сега и ние ще ти възстановим всичко, което е твое.
За миг се поколебах. Сигурно можеше да направи точно това, което ми предлагаше, ако им помогнех.
Ала завинаги след това щях да бъда под заплаха. Съюзници за кратко, щяхме да се вкопчим в гърлата си веднага, щом всеки от нас получеше онова, което бе искал — а тогава тези тъмни сили щяха да бъдат много по-силни. И все пак, ако градът станеше мой…
— Ще се споразумеем ли? — долетя острият, почти изблеян въпрос.
Помислих си за Сенките и за местата отвъд тях…
Бавно се пресегнах и разкопчах шлема си…
После го захвърлих, точно когато съществото изглежда си отдъхна. Мисля, че Ганелон вече бе тръгнал напред.
Скочих през стаята и притиснах рогатото създание с гръб към стената.
— Не! — изкрещях.
Наподобяващите му на човешки ръце се вкопчиха в гърлото ми горе-долу в същия миг, в който моите се обвиха около неговото.