Стисках с всичка сила и извивах. Предполагам, че и то правеше същото.
Чух нещо да изпращява като суха пръчка. Запитах се чий ли врат се счупи. Моят определено ме болеше.
Отворих очи и видях над себе си небе. Лежах по гръб върху постлано на земята одеало.
— Страхувам се, че ще остане жив — заяви Ганелон и аз бавно обърнах глава по посока на гласа му.
Той седеше в края на одеалото, с отпуснат върху бедрата му меч. До него беше Лорейн.
— Как върви? — попитах.
— Победихме — каза ми той. — Ти се оказа прав. Когато уби онова нещо, всичко приключи. Хората паднаха безчувствени, а тварите избухнаха в пламъци.
— Чудесно.
— Седях тук и се питах, защо вече не те мразя.
— Стигна ли до някакво заключение?
— Не, всъщност не. Може би причината е, че доста си приличаме. Не знам.
Усмихнах се на Лорейн.
— Радвам се, че хич не те бива като опре до предсказания. Битката свърши, а ти си още жива.
— Смъртта вече е в ход — не отговори на усмивката ми тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Все още се разказва историята как крал Коруин е екзекутирал дядо ми — публично изтезаван и насечен на четири части — за това, че е предвождал един от ранните бунтове срещу него.
— Това не съм бил аз, а някоя от моите сенки.
Но тя поклати глава, изрече тържествено:
— Коруин от Амбър, аз съм това, което съм — а после стана и си тръгна.
— Какво представляваше то? — попита Ганелон, без да обръща внимание на нейното оттегляне. — Какво беше онова нещо в кулата?
— Едно от създанията, които са изскочили на свобода, когато проклех Амбър. Тогава аз отворих Врата за влизане в реалния свят на онези, които се намират отвъд Сенките. Те следват пътищата с най-малко съпротивление, през Сенките към Амбър. Тук техният път е Кръга. На други места може да е нещо различно. Аз вече затворих излаза им към тази страна. Можете спокойно да си отдъхнете.
— Затова ли дойде тук?
— Не — отвърнах аз. — Всъщност, не. Търсех пътя към Авалон, когато попаднах на Ланс. Не можех да го оставя да лежи там, а след като го пренесох при теб се включих в оправянето на кашата, която сам бях забъркал.
— Авалон? Значи ме излъга, когато каза, че е бил разрушен?
Поклатих отрицателно глава.
— Не е така. Нашият Авалон падна, но е възможно още веднъж да открия в Сенките негово подобие.
— Вземи ме със себе си.
— Да не си полудял?
— Не, просто искам пак да видя земята, където съм роден, каквото и да ми струва това.
— Аз не отивам там да живея, а да се въоръжа за битка. Бижутерите в Авалон използват един розов прашец. Веднъж успях да възпламеня малко от него в Амбър. Сега отивам там само за да се сдобия с него и да направя огнестрелни оръжия, с които да обсадя Амбър и да завладея трона, който е мой.
— Ами онези същества отвъд Сенките, за които спомена?
— С тях ще се оправям след това. Ако и този път загубя, проблемът остава за Ерик.
— Ти каза, че той те е ослепил и те е хвърлил в тъмниците.
— Вярно е. Израснаха ми нови очи. И избягах.
— Ти наистина си демон.
— Често са ми го казвали. Вече не го отричам.
— Ще ме вземеш ли със себе си?
— Ако действително желаеш да дойдеш. Само че той ще се различава от онзи Авалон, който ти познаваш.
— Заведи ме в Амбър!
— Ти наистина си луд!
— Не. От много отдавна копнея да видя този легендарен град. След като зърна още веднъж Авалон, бих искал да се заема с нещо ново. Нали бях добър генерал?
— Да.
— Тогава ще ме научиш да боравя с тези неща, които наричаш огнестрелни оръжия и аз ще ти помогна в голямата битка. Хубавите години пред мен не са кой знае колко, знам. Вземи ме със себе си.
— Може да оставиш костите си да белеят на слънцето в подножието на Колвир, редом с моите.
— На коя битка изходът е бил известен предварително? Ще поема този риск.
— Както искаш. Можеш да дойдеш.
— Благодаря ти, господарю.
Тази нощ останахме там на лагер, а на сутринта поехме обратно към крепостта. Веднага тръгнах да търся Лорейн. Научих, че е избягала с един от предишните си любовници, офицер на име Мелкин. Макар да знаех в какво състояние е, не ми хареса факта, че не ми даде възможност да й обясня нещо, за което бе чувала само слухове. Реших да ги догоня.
Яхнах Звездин, обърнах схванатия си врат към посоката, в която се предполагаше, че са избягали и се втурнах след тях. Всъщност, не можех да я виня. В крепостта съвсем не ме посрещнаха така радушно като победител над съществото с рогата, както биха ликували, ако го бе направил който и да е друг. В паметта им още бяха свежи разказите за техния Коруин и те смятаха и мен за демон. Мъжете, с които бях тренирал, а после и се бихме рамо до рамо, сега ми хвърляха погледи пълни с нещо повече от страх — само погледи, защото веднага свеждаха очи или се зазяпваха другаде. Сигурно се страхуваха, че ще остана да ги управлявам. Може би всички са изпитали облекчение, с изключение на Ганелон, когато поех по следата. Ганелон, мисля, се страхуваше, че няма да се върна да го взема, както бях обещал. Вероятно затова предложи да дойде с мен. Но аз трябваше да свърша тази работа сам.