С изненада открих, че Лорейн бе започнала да означава нещо за мен и нейната постъпка дълбоко ме бе наранила. Смятах, че бе длъжна поне да ме изслуша, преди да продължи пътя си. След това, ако все още предпочиташе своя смъртен капитан, те щяха да получат благословията ми. Ако ли не, осъзнах че желая да я задържа при мен. Прекрасният Авалон щеше да почака, докато доведа тази история до край или продължение.
Яздех по следата, а птиците пееха по заобикалящите ме дървета. Денят беше слънчев, с ярко синьо небе и спокойно зеленееща гора, защото проклятието се бе вдигнало от тези земи. В сърцето ми се зараждаше нещо като частица радост, че успях да поправя поне малко от злото, което бях причинил. Зло ли? Дявол да го вземе, та аз бях направил повече лоши неща от почти всички други хора, ала някъде по пътя си се бях сдобил и със съвест и сега я оставих да се радва на един от редките моменти на удовлетворение. Само да превзема Амбър и ще й дам възможност да тържествува на воля. Ха!
Насочвах се на север и теренът ми беше чужд. Следвах съвсем ясната следа, която показваше скорошното преминаване на двама ездачи. Не спрях целия ден, чак докато здрачът се превърна във вечер, само слизах от време на време от коня да разгледам по отблизо пътя. Накрая очите започнаха да ми играят твърде много номера, затова се отправих към една долчинка на стотина метра вляво от следата и се разположих там за през нощта. Сигурно болките във врата ме накараха да сънувам съществото с рогата и да възпроизведа отново нашия двубой. „Помогни ни сега и ние ще ти възстановим всичко, което е твое“, предложи то. В този момент рязко се събудих, с готово проклятие на устните.
Когато утринното слънце просветли небето, яхнах отново коня си и продължих нататък. Нощта беше студена, а денят все още имаше дъха на северните краища. По тревата проблясваше лека слана и плащът ми беше подгизнал, след като го бях използвал за постеля.
По обяд част от топлината се завърна в този свят и следата взе да става по-прясна. Вече ги настигах.
Когато я намерих, скочих от коня си и се затичах към мястото, на което лежеше — под един див розов храст без цветове, чиито тръни бяха издрали бузата и рамото й. Беше мъртва от съвсем скоро, защото кръвта по гърдите й там, където острието бе влязло, все още не бе засъхнала, а тялото й беше още топло.
Наоколо нямаше скали, от които да й изградя могила, затова с Грейсуондир изрових гроб и я положих да почива в него. Той бе взел гривните, пръстените и украсените й със скъпоценни камъни гребени, които бяха цялото й богатство. Трябваше да затворя очите й, преди да я покрия с плаща си и тогава ръката ми трепна и погледът ми се замъгли. Това ми отне доста време.
Метнах се на коня и препуснах напред. Не след дълго го настигнах. Той яздеше като че ли го гонеше самият дявол, както и беше. Не му казах нито дума, когато го свалих от седлото, нито пък после и не използвах меча си, макар че той извади своя. Захвърлих изпотрошеното му тяло на върха на голям дъб и когато после погледнах назад, то беше покрито с птици.
Поставих отново на мястото им нейните гривни, пръстени и гребени, преди да зария гроба и това беше Лорейн. Всичко, което някога е била и е искала да бъде, бе стигнало дотук и това е цялата история за нашата среща и нашата раздяла в страната наречена Лорейн и такъв е целият ми живот, предполагам, защото един принц на Амбър е част и участник във всички неправди по света, затова и когато говоря за моята съвест, нещо друго в мен възкликва: „Ха!“ В огледалата на многото възмездия ръцете ми са с цвета на кръвта. Аз съм част от злото, което съществува в света и Сенките. Понякога смятам, че съм точно това зло, което е необходимо, за да се опълчи срещу другите злини. Унищожавам всеки Мелкин, щом го открия и в онзи Велик ден, за който пророците говорят, ала в който на практика не вярват, денят, когато целият свят ще бъде напълно освободен от злото, тогава аз, също, ще потъна в мрака, преглъщайки проклятия. Възможно е това да стане дори по-скоро, отколкото си мисля. Но все едно… Дотогава няма да измивам ръцете си, нито ще ги оставя да бездействат.