Като се обърнах, препуснах към крепостта на Ганелон, който знаеше, но никога нямаше да разбере.
IV
Яздехме все напред и напред, през дивите и странни пътища, които водеха към Авалон, спускахме се с Ганелон по алеи от сънища и кошмари, под безмилостните лъчи на слънцето и жарките, бели острови на нощта, докато се превърнаха в златни и диамантени късчета, а луната заплува като лебед. Денят донесе със себе си зеления дъх на пролетта, ние пресякохме голяма река и планините пред нас бяха замразени от нощта. В полунощ пуснах стрелата на моето желание, тя пламна над главите ни и като метеор се насочи на север. Единственият дракон, който срещнахме, беше куц и с клатушкане се втурна да се скрие, пърлейки маргаритките, докато пъхтеше и се задъхваше. Ята ярки птици образуваха стрели, които сякаш ни показваха пътя, а кристалните гласове на езерата повтаряха думите ни, когато минавахме край тях. Аз пеех, докато яздех и скоро Ганелон взе да ми приглася. Вече пътувахме повече от седмица и всичко — земята, небето и ветровете — подсказваше, че сме близо до Авалон.
Разположихме се на лагер край едно тихо, горско езеро, когато слънцето залезе зад планината и денят угасна. Аз се отправих към брега да се изкъпя, а Ганелон остана да разопакова провизиите. Водата беше студена и освежаваща. Дълго се плисках и не ми се излизаше.
По едно време ми се стори че чух някой да вика, но не бях сигурен. Гората беше доста необичайна и не горях от желание да я разглеждам. Все пак се облякох набързо и тръгнах към лагера.
Докато вървях, отново долових нещо: хленчене, молба. Щом се приближих още, разбрах че се води разговор.
Тогава стигнах до малката полянка, която бяхме избрали. Багажът ни беше пръснат наоколо и се виждаха наченки на лагерен огън.
Ганелон клечеше под един дъб. Мъжът висеше от клоните му.
Той беше млад, с руса коса и светла кожа. Трудно бе да се каже нещо повече от един поглед. Както установих, не бе никак лесно да добиеш ясна представа за човек, когато виси с главата надолу на около метър над земята.
Ръцете му бяха вързани зад гърба и той висеше на прехвърлено над един по-нисък клон въже, чийто край беше стегнат около десния му глезен.
Младежът говореше — кратки, забързани фрази в отговор на въпросите на Ганелон — и лицето му бе мокро от слюнка и пот. Не висеше отпуснато, а се полюляваше напред-назад. Върху бузата му имаше следа от удар, а по предницата на ризата му се забелязваха няколко капки кръв.
Спрях и за момент се въздържах от намеса, за да погледам. Ганелон не би го поставил в това положение без някаква причина, затова не бях завладян мигновено от съчувствие към човека. Каквото и да бе накарало Ганелон да го разпитва по този начин, знаех, че информацията щеше да е интересна и за мен. Любопитно ми бе и какво щяха да ми разкрият тези действия за Ганелон, който ми беше нещо съюзник. А и няколко минути повече с главата надолу нямаше да предизвикат кой знае каква допълнителна вреда…
Когато люлеенето на окаченото тяло се забави, Ганелон го мушна леко в корема с върха на меча си и отново силно го залюля. Върху ризата се появи още едно червено петънце. Момчето изкрещя. Сега можех да забележа, че е юноша. Ганелон вдигна меча си и задържа върха му малко по-далече от мястото, където щеше да се озове гърлото на момчето при обратното залюляване. В последния момент го свали и се засмя, щом хлапето се извърна с вик: „Моля ви!“
— Продължавай — нареди Ганелон. — Кажи ми всичко.
— Това е всичко! — проплака момчето. — Нищо повече не знам!
— Защо?
— В този момент те профучаха покрай мен! Не можех да виждам!
— Защо не ги последва?
— Те бяха на коне.
— Защо не ги последва пеша тогава?
— Бях зашеметен.
— Зашеметен ли? Уплашил си се! Избягал си!
— Не съм!
Ганелон пак вдигна меча си и го дръпна в последния момент.
— Не! — изкрещя момчето.
Ганелон направи ново заплашително движение.
— Да! — изпищя хлапето. — Изплаших се!
— И тогава побягна?
— Да! И продължих да тичам! Оттогава все бягам…
— И нямаш представа как са се развили нещата след това?
— Нямам.
— Лъжеш!
Той отново вдигна меча.
— Недейте! — захленчи момчето. — Моля ви…
В този момент пристъпих напред.
— Ганелон…
Той ме погледна, ухили се и свали оръжието. Момчето затърси с поглед очите ми.
— Кой е този? — попитах.
— Ха! — плясна Ганелон бедрото на момчето така, че то извика. — Крадец, дезертьор… с интересна история за разказване.
— Свали го тогава и нека да я чуем.
Ганелон се обърна и с един замах сряза въжето. Хлапето се стовари на земята и започна да хлипа.