— Хванах го като се опитваше да открадне провизиите ни и реших да го поразпитам за околността — поясни Ганелон. — Дошъл е от Авалон… и то бързичко.
— Какво искаш да кажеш?
— Бил пехотинец и участвал в битката, която се разразила тук преди два дни. По време на боя го хванало шубето и дезертирал.
Младежът отвори уста да възрази и Ганелон го ритна.
— Ти да мълчиш! Аз разказвам сега… това, което ти сам призна.
Момчето заотстъпва странично като рак и ме погледна с разширени, умоляващи очи.
— Битка ли? Кой се е бил? — попитах.
Ганелон мрачно се усмихна.
— Звучи ми някак познато — каза той. — Войските на Авалон влезли в сражение, което изглежда било най-голямото — и може би последното — след дълга серия сблъсъци с не съвсем естествени същества.
— Оо!
Взех да изучавам момчето и то сведе поглед, но преди да го направи успях да видя страха в очите му.
— …Жени — продължи Ганелон. — Някакви бледни фурии, излезли сякаш от ада, прекрасни и студени. Въоръжени и бронирани. С дълги, светли коси. С очи като лед. Яхнали бели, огнедишащи жребци, които се хранели с човешка плът. Нападали нощем, като излизали от многобройни пещери в планините, образували се преди няколко години по време на едно земетресение. Нахлували, отвличали младите мъже и убивали всички останали. Много от тях били виждани по-късно като лишени от душа пешаци, които следвали отредите им. Всичко това много ми напомня за хората от Кръга.
— Но голяма част от тях оживяха, когато ги освободихме — забелязах аз. — И тогава не изглеждаха лишени от душа, а само някак като мен — с амнезия. Вижда ми се странно — продължих, — че не са запушили всички тези пещери през деня, щом ездачките излизали само нощем…
— Дезертьорът ми каза, че се опитвали — обади се Ганелон, — и всеки път след това пак изскачали, по-силни от преди.
Момчето бе посивяло от страх, ала кимна утвърдително, когато срещна питащия ми поглед.
— Техният генерал, когото той нарича Покровителя, ги разгромявал много пъти — рече Ганелон. — Дори прекарал почти цяла нощ с предводителката им, бледнокожа кучка на име Линтра… дали в ухажване или в преговори, не мога да бъда сигурен. Но от това нищо не излязло. Нападенията продължили и нейните войски ставали все по-силни. Накрая Покровителя решил да атакува с всичките си сили, като се надявал да ги унищожи напълно. По време на тази битка нашият човек избягал — допълни той, като посочи с меча си младежа — и затова не знаем как е завършила историята.
— Така ли е? — попитах го аз.
Момчето извърна поглед от върха на оръжието, срещна очите ми за момент и накрая бавно потвърди с кимване.
— Интересно — обърнах се към Ганелон. — Много. Имам чувството, че техният проблем е свързан с онзи, който неотдавна разрешихме. Иска ми се да разбера как е завършила битката им.
Ганелон кимна и стисна дръжката на меча си.
— Е, ако вече сме приключили с него… — започна той.
— Почакай. Доколкото разбрах, опитвал се е да открадне нещо за ядене.
— Да.
— Развържи му ръцете. Ще го нахраним.
— Но той се опита да ни окраде!
— Не ми ли каза, че веднъж си убил човек заради чифт обувки?
— Да, но тогава беше друго.
— Защо?
— Успях да избягам с тях.
Разсмях се. Не можах нито да се удържа, нито да спра. Ганелон ме погледна ядосано, после изненадано. Накрая и той започна да се смее.
Младежът ни гледаше, като че ли бяхме напълно откачени.
— Добре — овладя се по едно време Ганелон, — добре. — Той се наведе, със замах обърна момчето по корем и преряза въжето, което свързваше китките му. — Хайде, момко, ще ти донеса нещо за хапване — тръгна към багажа ни и отвори няколко от пакетите с храна.
Момчето стана и бавно закуцука след него. То сграбчи храната, която му бе предложена и започна бързо и шумно да яде, без да отмества очи от Ганелон. Неговата информация, ако беше вярна, ме поставяше пред няколко усложнения, най-важното от които бе, че сигурно щеше да е по-трудно да се сдобия с желания прах в опустошена от война страна. Освен това подхранваше страховете ми за характера и разпространението на разрушителните сили.
Помогнах на Ганелон да запали малък огън.
— Как се отразява това на нашите планове? — попита той.
На практика не виждах никаква възможност за избор. Всички сенки близо до мястото, към което се стремях, щяха да са в подобно положение. Можех да се насоча към някоя без такива проблеми, но щом я стигнех, щях да се озова не там, където ми бе необходимо да бъда. Онова, което ми трябваше, нямаше да се намира изобщо. Ако набезите от Хаоса винаги се изпречваха на моя път-желание през Сенките, то значи бяха свързани с природата на желанието и рано или късно, по един или по друг начин, щеше да ми се наложи да се справя с тях. Нямаше начин да ги избягна. Играта беше такава и аз не биваше да се оплаквам, защото сам бях определил правилата.