След малко те го направиха и няколко мига по-късно той пристъпи крачка напред.
Отначало не можех да кажа със сигурност дали не бе само някаква игра на светлините и сенките… Но не! Той пак помръдна и за момент го видях по-добре. Дясната му ръка липсваше, от лакътя надолу. Тя беше много дебело превързана и предположих, че загубата трябва да е била претърпяна съвсем наскоро.
После дългата му лява ръка направи помитащ жест надолу и увисна на известно разстояние от тялото му. В този момент ранената потрепна и същото се случи някъде дълбоко в съзнанието ми. Косата му беше дълга, права и кестенява и като видях начина, по който стисна челюсти…
Той излезе навън, вятърът подхвана плаща, с който беше наметнат и го развя. Мярнах жълтата му риза и кафявите панталони. Самият плащ бе в подобно на пламък оранжево и мъжът подхвана края му с неестествено бързо движение на лявата си ръка и го придърпа така, че да покрие раната.
Рязко се изправих и главата му светкавично се завъртя в моята посока.
Погледите ни се срещнаха и в продължение на няколко мига и двамата замряхме.
Двамата офицери се обърнаха и зяпнаха. Той ги блъсна встрани и се запъти към мен. Чух как Ганелон изсумтя и бързо скочи на крака. Пазачите ни също замръзнаха изумени.
Мъжът спря на няколко крачки и погледът на лешниковите му очи се плъзна по мен. Той рядко се усмихваше, но този път успя леко да повдигне ъгълчетата на устата си.
— Елате с мен — нареди и се обърна отново към палатката си.
Ние го последвахме, като оставихме багажа, където си беше.
Той освободи двамата офицери с поглед, спря пред входа на палатката и ни покани с жест да влезем. Тогава ни последва и пусна покривалото да се затвори зад него. Забелязах вътре матрак, малка масичка, пейки, оръжия, походно сандъче. Върху масата имаше газена лампа, както и книги, карти, бутилка и няколко чаши. Още една лампа мъждукаше на сандъчето.
Мъжът сграбчи ръката ми и пак се усмихна.
— Коруин — каза той. — При това още жив.
— Бенедикт — рекох аз. — И все още диша. От дяволски дълго време не сме се виждали.
— Действително. Кой е твоят приятел?
— Името му е Ганелон.
— Ганелон — повтори той и му кимна, но не протегна ръка.
После Бенедикт се приближи към масата и напълни три чаши с вино. Едната подаде на мен, другата на Ганелон, а третата вдигна сам.
— За твое здраве, братко — рече той.
— И за твое.
Пихме.
— Заповядайте, седнете — покани ни с жест към най-близката пейка и сам седна до масата. — Добре дошли в Авалон.
— Благодаря… Покровителю.
Бенедикт направи гримаса.
— Прозвището съм си го заслужил — равно произнесе той, като продължаваше да изучава лицето ми. — Но се питам дали предишният им покровител би могъл да каже същото?
— Това на практика е друга страна — казах аз — но съм убеден, че и той би могъл да го каже.
— Разбира се — вдигна рамене Бенедикт. — Достатъчно сме говорили за това. Кажи къде беше? Какво прави? Защо си дошъл тук? Разкажи ми за себе си. Толкова време мина.
Кимнах. За жалост семейният етикет, както и равновесието на силите, изискваха първо аз да отговоря на въпросите му, преди да задам своите. Той беше по-голям от мен, пък и се бях намесил — макар и несъзнателно — в неговата сфера на влияние. Не че му завиждах за позицията. Той беше един от малкото сред моите роднини, които уважавах и дори харесвах. Просто ме сърбеше езикът да го разпитам първи. Както бе казал, минало бе много време.
А и каква част от цялата история можех да му разкажа сега? Нямах представа на чия страна са симпатиите му. Не желаех да откривам причините за самоналоженото му изгнание от Амбър, като спомена нещо не на място. Трябваше да започна сравнително неутрално и да следя реакциите му, докато напредвам с разказа.
— Все някъде всичко има начало — подкани ме той. — Безразлично ми е в какъв вид ще ми го поднесеш.
— Началото не е само едно — отвърнах аз. — Трудно ми е… Предполагам, че ще се наложи да се върна много назад и да тръгна оттам.
Отпих нова глътка от чашата си.
— Да — реших. — Така изглежда най-просто… макар че едва неотдавна си спомних голяма част от случилото се. Бяха минали няколко години от победата над лунните ездачи от Генеш и твоето заминаване — започнах, — когато Ерик и аз взехме здравата да се караме. Да, разправиите бяха все за приемствеността при наследяването на престола. Татко пак подхвърляше разни приказки за абдикиране и все още отказваше да назове наследник. Естествено, старите кавги за това чия кандидатура е най-законна се възобновиха. Всички знаем, че ти и Ерик сте по-големи от мен, но докато Файела, майка на нас двамата с Ерик, се е омъжила за татко след смъртта на Климнея, те…