Дори, запитах се аз, ако силата на която е олицетворение, е в състояние да унищожи самия Амбър и по този начин да заличи всички светове сенки и целият съществуващ живот?
Особено тогава, отговорих си сам. Защото на кой друг можеше да бъде поверена такава сила?
Ние наистина сме много прагматично семейство.
Още малко вино, после се заех с лулата си — почистих я, пак я напълних.
— Това, в общи линии, е моята история — завърших аз, като огледах резултата от труда си, станах и си запалих от лампата. — След като си върнах зрението, успях да избягам, напуснах Амбър, прекарах известно време в една страна на име Лорейн, където се срещнах с Ганелон и после дойдох тук.
— Защо?
Седнах си на мястото и отново го погледнах.
— Защото е подобие на онзи Авалон, в който някога живеех.
Нарочно пропуснах да спомена, че познавах Ганелон от по-рано и се надявах и той да си направи съответните изводи. Тази сянка достатъчно точно приличаше на нашия Авалон, за да е запознат Ганелон с нейната топография и повечето от обичаите й. Колкото и малка да беше стойността на тази информация, струваше ми се разумно да я запазя в тайна от Бенедикт.
Той отмина въпроса, както и си бях мислил, че ще направи и задълба там, където за него беше много по-интересно.
— Как успя да избягаш? — попита.
— Помогнаха ми, разбира се — признах аз, — за измъкването от килията. А излязох ли веднъж… Е, все още се намират тайни проходи, за които Ерик не знае.
— Разбирам — кимна Бенедикт… като се надяваше, естествено, че аз ще продължа и ще спомена имената на помагачите си, но сам той нищо не попита.
Взех да пафкам с лулата си и усмихнат се облегнах назад.
— Хубаво е човек да има приятели — заяви Бенедикт, сякаш се съгласяваше с някаква неизречена моя мисъл.
— Предполагам, че на всеки от нас му се намират по няколко в Амбър.
— Бих искал да мисля, че е така — рече той и добави: — Разбрах, че си оставил отчасти издълбаната врата на килията заключена зад себе си, подпалил си сламеника и си надраскал някакви рисунки по стените.
— Да. Продължителният затвор влияе по някакъв начин на човешката психика. Или поне така стана с мен. Знам, че имаше дълги периоди, в които се чувствах много особено.
— Не ти завиждам за преживяното, братко. Никак. Какви са плановете ти сега?
— Все още неустановени.
— Смяташ ли, че би пожелал да останеш тук?
— Не зная — отговорих. — Какво е положението в Авалон?
— Страната е под мое управление — каза той. Просто съобщаваше факт, не се хвалеше. — Вярвам, че тъкмо съм успял да унищожа единствената сериозна заплаха. Ако съм прав, то предстои умерено спокоен период. Цената беше висока — Бенедикт погледна към остатъка от ръката си, — но се надявам, че си е струвало… което ще се разбере не след дълго, когато нещата се нормализират.
После се зае да ми описва в общи линии същата ситуация, за която вече ни бе разказал младежът и продължи с историята как са спечелили битката. Щом предводителката им паднала, ездачките се пръснали и побягнали. Повечето от тях също били убити, а пещерите отново били зазидани. Бенедикт бе решил да остави малък отряд на бойното поле да разчисти, докато патрулите му обходят местността в търсене на оцелели.
Изобщо не спомена за срещата между него и тяхната предводителка Линтра.
— Кой уби предводителката им? — попитах.
— Аз успях да го направя — рязко махна с отсечената си ръка той, — но се поколебах за миг при първия удар.
Извърнах очи и Ганелон постъпи по същия начин. Когато пак го погледнах, лицето му си бе възвърнало обичайния израз и той бе отпуснал ръка.