За нещастие се страхувах, че този път до голяма степен е свързан с мен.
Проклятие!
Дълго карахме покрай него, като през цялото време постепенно го приближавахме. Скоро ни разделяха само трийсет метра. Двайсет…
…И, както бях предполагал, че ще стане, пътищата накрая се пресякоха.
Дръпнах юздите. Напълних лулата си и я запалих. Пушех и изучавах препятствието. Звездин и Огнедишащ змей очевидно не одобряваха черната повърхност, която пресичаше пътя ни. Те цвилеха и се опитваха да се дръпнат встрани.
Ако искахме да се придържаме към пътя, трябваше да прекосим по диагонал едно дълго парче от черната ивица. Освен това част от терена бе скрит от погледа ни от серия ниски, каменисти хълмчета. По края на черната площ растеше гъста трева и тук-там в подножието на хълмчетата също имаше петна от нея. В ниските места се стелеше непрогледна мъгла. Небето, погледнато през атмосферата над това зловещо място, беше по-тъмно, със зацапан, мръсноват оттенък. Тишината, която тегнеше отгоре, извикваше представата за някакво невидимо същество, замръзнало със затаен дъх.
Тогава прозвуча писък. С женски глас. Дали не беше старият като света номер с изпадналата в беда девойка?
Дойде някъде отдясно, иззад онези хълмове. Цялата работа намирисваше. Но знаеше ли човек? Можеше и да е наистина.
Хвърлих юздите на Ганелон и скочих на земята, като междувременно измъкнах Грейсуондир.
— Отивам да видя какво става — казах аз и се втурнах надясно, като прескочих крайпътната канавка.
— Връщай се бързо.
Промуших се през някакви храсти и се изкатерих по каменистия склон. Проправих си път през още по-гъстия храсталак от другата страна и се заизкачвах по следващия, по-висок хълм. Докато напредвах, писъкът се чу отново, а този път долових и други звуци.
После стигнах върха и оттам можех да виждам доста надалече.
Черната площ започваше на около петнайсет метра под мен, а сцената, която видях, се разиграваше на петдесет метра по-навътре.
Гледката беше черно-бяла, ако се изключеха пламъците. Някаква жена, цялата в бяло, с пусната черна коса, дълга до кръста, беше завързана за едно от черните дървета, а около краката й бяха струпани димящи клони. Шестима космати мъже албиноси, почти напълно голи и продължаващи да се събличат, се въртяха около нея, като ломотеха и се кикотеха, ръчкаха жената и огъня с пръчките, които държаха и постоянно се попипваха по слабините. Пламъците бяха достатъчно високи, за да подпалят дрехите на жената и те вече пушеха. Дългата й рокля беше скъсана и раздърпана, така че можех да видя хубавите й, чувствени форми, макар димът да я обвиваше по начин, който ми пречеше да зърна лицето й.
Втурнах се напред, навлязох в черната ивица, прескочих високите, полюляващи се треви, хвърлих се сред групата, обезглавих най-близкия мъж и пронизах още един, още преди те да са разбрали, че съм ги нападнал. Останалите се обърнаха и взеха да ме заплашват с пръчките си, като крещяха нещо, докато ги размахваха към мен.
Грейсуондир ги сечеше на големи парчета и накрая всички изпопадаха и останаха неподвижни. Кръвта им беше черна.
Извърнах се, без да дишам и разритах една част от огъня. После се приближих до жената и срязах въжетата. Тя се свлече в ръцете ми и захлипа.
Едва тогава забелязах лицето й… или по-скоро, че нямаше такова. На главата й имаше плътна маска от слонова кост, овална и гладка, без човешки черти, само с две малки триъгълни цепки за очите.
Дръпнах я от пушека и труповете. Тя се беше вкопчила в мен, задъхана, отпусната с цялата си тежест. След като изчаках достатъчно, според мен, направих опит да се освободя. Но тя не искаше да ме пусне и се оказа изненадващо силна.
— Всичко е наред — измърморих обичайната за подобни случаи глупост, но жената не реагира.
Тя продължаваше да притиска тялото си в моето и взе да го потърква в груба ласка с доста смущаващ резултат. С всеки миг я пожелавах все по-силно. Улових се, че галя косата й, както и останалата част от нея.
— Всичко е наред — повторих. — Коя си ти? Защо искаха да те изгорят? Кои се те?
Тя не отговори. Вече бе спряла да хлипа, но все още се задъхваше, макар и по различен начин.
— Защо носиш тази маска?
Посегнах към нея и жената дръпна глава назад.
Това не ми изглеждаше особено важно в момента. Въпреки че здравият разум ме убеждаваше в нелепостта на бликналото чувство, аз бях безпомощен като боговете на епикурейците. Желаех я и бях готов да я имам.
Тогава чух Ганелон да вика името ми и се опитах да погледна натам.
Но тя не ми позволи. Нейната сила ме смая.