Земята продължаваше да трепери, а ветровете налитаха с почти ураганна сила, докато бързахме към редица черновърхи хълмове. Излязохме от каквото бе останало от пътя, когато той зави в друга посока и продължихме, с друсане и подскачане, през самата равнина. Хълмовете все повече приближаваха, очертанията им танцуваха в развилнелия се въздух.
Обърнах се, когато усетих ръката на Ганелон върху рамото си. Той викаше нещо, но не можех да го чуя. Тогава ми показа назад и аз проследих жеста му. Не видях нищо друго освен онова, което бях очаквал. Вятърът беше бурен и носеше прах, отломки, пепел. Вдигнах рамене и пак насочих вниманието си към хълмовете.
В подножието на най-близкия хълм се появи по-тъмно място. Обърнах конете натам.
То растеше пред нас, докато теренът отново се спускаше — вход на огромна пещера, прикрит от завеса непрестанно свличащи се прах и малки камъчета.
Изплющях с камшика във въздуха, прелетяхме последните пет-шестстотин метра и се втурнахме вътре.
Веднага започнах да успокоявам конете и ги оставих да преминат в тръс.
Продължавахме да се спускаме надолу, завихме зад един ъгъл и се озовахме в широка сводеста зала. От дупки високо горе струеше светлина, висяха сталактити и капеха в потръпващи зеленикави локвички. Земята и тук трепереше, а слухът ми изглежда се възвръщаше, защото видях как едър сталагмит се прекърши и чух слабото издрънчаване от падането му.
Минахме над дълбока, черна бездна по мост, който трябва да е бил от варовик, защото се разпадна след нас и изчезна.
Отгоре ни се сипеха дребни камъчета, а понякога се срутваше и по-едро парче скала. По ъглите и в пукнатините просветваха петна от зелени и червени лишеи, забелязваха се разноцветни рудни жили. Големи кристали и плоски цветя от блед камък допринасяха за влажната, странна красота на това място. Минавахме през зали, подобни на наниз от мехурчета и следвахме разпенените струи на буен поток, докато не изчезна в дълбока черна дупка.
Една дълга, извита галерия отново ни поведе нагоре и до мен долетя слабия и ехтящ глас на Ганелон:
— Струва ми се, че мярнах някаква движеща се точка… може да е била ездач… на върха на планината… само за миг… докато бяхме отвън.
Прекосявахме малко по-светла зала.
— Ако е бил Бенедикт, няма да му е лесно да ни последва — извиках аз и се чу тътен, когато нови струи камъчета се посипаха зад нас.
Продължавахме напред и нагоре, докато накрая в далечината започна да се очертава изход, през който прозираха късчета ясно синьо небе. Тракането на копитата и шумът от колелата на каруцата взеха да възвръщат нормалното си звучене, придружено от долитащото до нас ехо. Трусовете престанаха, над главите ни взеха да се стрелкат малки птички, а светлината се усили и стана почти ярка.
Нова извивка на пътя и отпред се показа изходът — широк, нисък отвор към деня. Трябваше да наведем глави, като минавахме под назъбения му горен край.
Каруцата се друсна през изпъкнал ръб от обрасла с мъх скала и се озовахме върху покрития с чакъл път, който се проточваше като окосена просека по хълма, провираше се между гигантските дървета и изчезваше между тях, долу, в ниското. Подканих с викове конете да продължат напред.
— Много са уморени вече — отбеляза Ганелон.
— Знам. Скоро ще трябва да си починат, по един или по друг начин.
Чакълът хрущеше под колелата ни. Откъм дърветата се носеше приятен аромат.
— Забеляза ли го? Ей там, в далечината, вдясно?
— Какво… — започнах аз, като извърнах глава, след което завърших: — Оо!
Проклетият черен път продължаваше да ни съпътства, на около километър разстояние.
— През колко ли Сенки минава? — измърморих.
— Както изглежда, през всички — подхвърли Ганелон.
Бавно поклатих глава.
— Надявам се да не е така.
Спускахме се по склона под синьо небе и златно слънце, което се движеше на запад по нормалния начин.
— Почти се страхувах да изляза от пещерата — заговори след малко Ганелон. — Не знаех какво ще има от тази страна.
— Конете нямаше да издържат още дълго. Трябваше да намаля темпото. Ако действително сме видели Бенедикт, неговият кон вероятно е бил още по-уморен. Той го пришпорваше яростно. И след това се е сблъскал с всичко онова… сигурно се е отказал.
— Може да е свикнал — предположи Ганелон, докато с хрущене взимахме един десен завой и пещерата се изгуби от поглед.
— Винаги съществува такава възможност — рекох отсъстващо, като си мислех пак за Дара и се питах какво ли прави в този момент.