Ганелон се поколеба.
— Действай — подканих го. — Направи, каквото ти казах.
Той погледна надолу към земята. Разви юздите. Вдигна очи към мен.
— Успех — пожела ми накрая и подкара конете напред.
Отдалечих се от пътя, заех позиция пред една малка групичка млади дръвчета и зачаках. С Грейсуондир в ръка погледнах веднъж към черния път, после вперих очи в далечината.
Не след дълго конникът се появи отсреща, близо до линията на огъня, обграден отвсякъде от пламъци, дим и падащи горящи клони. Нямаше съмнение, че е Бенедикт — със завързана върху част от лицето му кърпа, вдигнал остатъка от дясната си ръка да предпазва очите си, приближаваше като някакъв призрачен беглец от ада. Той се хвърли през дъжд от искри и пепел, излезе на открито и препусна надолу по пътя.
Скоро можех да чуя тропота от копитата на коня му. По-изискано щеше да бъде, ако приберях меча в ножницата, докато го чаках. Но се опасявах, че ако го направя, няма да имам възможност да го извадя отново.
Взех да се питам как ли ще държи меча си Бенедикт и какъв вид ще е той. Прав? Извит? Дълъг? Къс? Той можеше да ги използва всичките с еднаква лекота. Беше ме учил да се бия…
Сигурно щеше да е не само изискано, но и разумно да прибера Грейсуондир. Той можеше да поиска първо да поговорим… а по този начин аз си търсех белята. Но докато звукът от копитата се приближаваше, осъзнах, че ме е страх да го направя.
Изтрих още веднъж дланта си, преди Бенедикт да е изникнал пред мен. Той бе забавил на завоя и вероятно ме видя в същия миг, в който го видях и аз. Яздеше право срещу мен, все по-бавно. Но не приличаше на човек, който има намерение да спре.
Усещането беше почти мистично. Не знам как иначе да го опиша. Съзнанието ми надбяга времето, докато той се приближаваше и аз се чувствах като че ли разполагам с цяла вечност да наблюдавам този мъж, който ми беше брат. Дрехите му бяха мръсни, лицето — черно, осакатената му дясна ръка — вдигната. Огромният звяр, който яздеше, беше черен на червени петна, с буйни червени грива и опашка. Ала наистина беше кон, очите му се въртяха, по муцуната му бе избила пяна, а дишането му бе такова, че сърцето да те заболи. Тогава забелязах, че Бенедикт носи меча си окачен на гърба и горната част стърчеше над дясното му рамо. Забавяйки ход, без да откъсва очи от мен, той изостави пътя, дръпна веднъж юздата и я пусна, като продължи да насочва коня с колене. Лявата му ръка замахна над главата му в жест, наподобяващ поздрав и сграбчи дръжката на меча. Той изскочи от ножницата без никакъв звук, описа красива дъга и зае позиция за смъртоносен удар. Приличаше на самотно крило от тъмна стомана с острие, което блестеше като огледална нишка. В този момент Бенедикт беше толкова величествен, че почти ме разчувства. И преди бях виждал този дълъг меч, закривен като коса. Само че тогава се биехме заедно срещу общия враг, който бях почнал да смятам за непобедим. Бенедикт бе доказал, че греша. Сега, като видях същото оръжие вдигнато срещу мен, завладя ме такова усещане за собствената ми уязвимост, каквото не бях изпитвал никога преди. Сякаш някакво було падна от света и аз внезапно проумях напълно понятието смърт.
Мигът отлетя. Отстъпих назад към горичката. Бях застанал там, за да използвам дърветата като предимство. Навлязох на три-четири метра сред тях и направих две крачки вляво. Конят се извъртя в последния възможен момент. Изпръхтя и изцвили, с разширени влажни ноздри. Зави, а изпод копитата му излетяха туфички мъх. Ръката на Бенедикт замахна с неуловима за окото скорост, като език на жаба, и острието на меча премина през една фиданка около десет сантиметра в диаметър. Дръвчето остана право за миг, после бавно се стовари на земята.
Той скочи от коня и се втурна към мен. Бях избрал горичката и по тази причина, да го накарам да се бие с мен на място, където дългият меч ще бъде възпрепятстван от клони и стволове.
Но той напредваше, размахваше оръжието почти нехайно и дърветата падаха около него, когато минаваше. Ех, само да не беше толкова дяволски изкусен. Само да не беше Бенедикт…
— Бенедикт — казах аз с нормален глас, — тя вече е голяма и може сама да взима решения.
Ала той с нищо не показа, че ме е чул. Просто продължи да се приближава, размахал този огромен меч на всички страни. Острието направо звънеше, като разсичаше въздуха, после глухо се врязваше в някое дърво, почти без да забавя движението си.
Вдигнах Грейсуондир и го насочих към гърдите му.
— Не се приближавай повече, Бенедикт. Не искам да се бия с теб.
Той наведе меча си за нападение и произнесе само една дума:
— Убиец!
Ръката му леко трепна и в същото време оръжието ми беше отбито силно встрани. Парирах неговия удар, Бенедикт с лекота се справи с атаката ми и отново настъпи към мен.