Бенедикт реагира, както се бях надявал. Отби меча ми, пристъпи напред…
…и попадна върху мястото с черна трева, което бях прескочил.
В първия момент не посмях да погледна надолу. Просто продължих да се бия и дадох възможност на растенията да си свършат работата.
Необходими им бяха само няколко мига. При следващия си опит да направи крачка, Бенедикт осъзна, че нещо става. Видях как по лицето му първо се изписа изненада, после то отрази усилията му. Разбрах, че тревата го е хванала.
Съмнявах се, обаче, че ще успее да го задържи дълго, затова действах незабавно.
Заобиколих отдясно, извън обсега на оръжието му, прескочих тревата и се озовах пак от другата страна на черния път. Бенедикт направи опит да се обърне, но стръковете трева се бяха увили около краката му чак до коленете. Той се олюля за миг, но възстанови равновесието си.
Придвижих се зад него, откъм дясната му страна. Един лесен удар и с Бенедикт беше свършено, но сега, естествено, нямаше никаква нужда да го нанасям.
Той извъртя ръка зад гърба си и обърна глава, насочил меча си към мен. Същевременно взе да освобождава левия си крак.
Но аз имитирах удар отдясно и когато посегна да го отбие, ударих го с плоската част на Грейсуондир по врата.
Това го смая и успях да се приближа достатъчно, за да забия лявата си ръка в стомаха му. Бенедикт леко се сви, аз блъснах ръката му с меча и отново го ударих по врата, този път с юмрук, силно. Той падна в безсъзнание. Измъкнах меча от ръката му и го хвърлих встрани. Кръвта от лявото му ухо се стичаше надолу като някаква екзотична обица.
Оставих Грейсуондир, хванах Бенедикт под мишниците и го изтеглих навън от черния път. Тревата здравата се съпротивляваше, но с големи усилия успях да го освободя.
Ганелон вече се бе изправил на крака. Той се приближи с куцукане, застана до мен и загледа надолу към Бенедикт.
— Боже, какъв човек! — възкликна Ганелон. — Какъв човек само! Какво ще правим с него?
Вдигнах Бенедикт на ръце и се изправих.
— Ще го отнеса до каруцата като начало — рекох. — Ще вземеш ли мечовете?
— Добре.
Тръгнах нагоре към пътя, а Бенедикт продължаваше да е в безсъзнание… което беше добре, защото не исках да го удрям отново, ако можех да го избягна. Поставих го до едно голямо дърво край пътя близо, до каруцата.
Прибрах мечовете в ножниците, когато Ганелон дойде и го изпратих да вземе от въжето, с което бяха прикрепени сандъците. Докато той се занимаваше с тях, претърсих Бенедикт и намерих онова, което ми трябваше.
После го завързах за дървото, а Ганелон доведе коня му. Привързахме и него към близкия храст, върху който окачих и меча на Бенедикт.
Накрая се качих върху капрата на каруцата, а Ганелон се настани до мен.
— Смяташ просто да го оставиш там ли? — попита той.
— Засега — отвърнах.
Потеглихме нагоре по пътя. Не се обърнах да погледна назад, но Ганелон го направи.
— Още не е помръднал — съобщи той. После добави: — Никога не ми се беше случвало някой просто така да ме вдигне и да ме хвърли. С една ръка при това.
— Ето защо ти казах да чакаш при каруцата, а не да се биеш с Бенедикт, ако ме победи.
— Какво ще стане с него сега?
— Ще се погрижа да го освободят. След малко.
— Значи да не се безпокоя?
Кимнах.
— Хубаво.
Изминахме още около три километра и аз спрях конете. Слязох от каруцата.
— Не се притеснявай, каквото и да се случи — обърнах се към Ганелон. — Сега ще потърся помощ за Бенедикт.
Отдалечих се от пътя, застанах в сенките и извадих картите, която бях намерил в Бенедикт. Прегледах ги, намерих Жерар и го извадих от колодата. Останалите прибрах обратно в облицованата с коприна и инкрустирана със слонова кост дървена кутийка, в която Бенедикт ги бе държал.
Задържах Фигурата на Жерар пред себе си и почнах да я гледам.
След малко картата стана по-топла, по-истинска, картината сякаш се раздвижи. Усетих действителното присъствие на Жерар. Той се намираше в Амбър. Движеше се по улица, която познавах. Много приличаше на мен, само че беше по-едър, по-набит. Видях, че все още носи брада.
Той спря и се опули.
— Коруин!
— Да, Жерар. Добре изглеждаш.
— Очите ти! Можеш ли да виждаш?
— Да, отново мога да виждам.
— Къде си?
— Ела при мен и ще ти покажа.
Погледът му се втвърди.
— Не съм сигурен, че мога да го направя, Коруин. Точно в момента съм много зает.
— Става въпрос за Бенедикт — обясних аз. — Ти си единственият, на който мога да се доверя, за да му помогне.