— Не — рекох. — Веднага щом получа автоматичните пушки, те просто ще изчезнат от лицето на Земята.
— Добре звучи — каза той. — Особено като се има предвид, че дори още не знам откъде ще ги вземем.
— Все едно.
— Прекалената самоувереност е вредна — отвърна Артър, после сви рамене. — Както и да е. Това си е твой проблем.
А като му споменах и за амунициите, той явно окончателно се убеди в моята лудост. Дълго седя мълчаливо, без даже да поклаща глава. Едва след десет минути успях да го накарам да прегледа спецификациите. Той пак почна да кима и да си мърмори за сребърни куршуми и инертни взривни вещества.
Във всеки случай парите в брой се оказаха решаващия аргумент в полза на моята идея. Според Артър с пушките и камионите нямало да има никакви проблеми, но уговарянето на военно предприятие да произведе необходимите амуниции щяло да излезе доста скъпо. Той даже се съмняваше дали би могъл да намери такова предприятие. Казах му, че цената няма значение и Артър сякаш се притесни още повече. Щом съм можел да си го позволя, защо тогава не опитаме със сертификат на крайния потребител…
— Не — рекох. — Ще го направим по моя начин.
Той въздъхна тежко и си подръпна крайчеца на мустака. После кимна. Приемаше условията ми.
Съгласието му, естествено, ми струваше майка си и баща си. Артър очевидно беше сметнал, че след като във всяко друго отношение съм съвсем нормален, значи не може да бъда луд, а по-скоро съм замесен в някоя гигантска далавера. Навярно изгаряше от любопитство какво точно става, но благоразумието му подсказваше да не си навира носа в съмнителни начинания, затова в крайна сметка се примири с предоставената му възможност да не се свързва твърде открито с такива деяния. Задачата му беше веднага щом открие подходящия производител на боеприпаси — швейцарски, както по-късно се оказа — да ме свърже директно с тези хора, а той самият да прибере парите и да излезе от играта.
Двамата с Ганелон отпътувахме за Швейцария с фалшиви паспорти. Неговият беше германски, а моят португалски. Лично аз не давах пет пари каква ще ми е новата самоличност, стига документите да са първокласна изработка, ала за Ганелон реших, че е най-добре да научи немски след като така или иначе трябваше да усвоява нов език, понеже в Швейцария винаги бъкаше от германски туристи. Той се справи доста бързо. Предупредих го да отговаря, че е израсъл във Финландия, в случай че някой истински германец или местен жител почнеше да му задава нахални въпроси.
В Швейцария останахме три седмици, тъй като исках да съм напълно убеден в качеството на поръчаните боеприпаси. Както и предполагах, в тази сянка персоналът беше доста муден. На тоя етап, обаче, стигаше и това да се придържат към желаната от мен комбинация, която, естествено, включваше предимно сребро. Не знам, може и да съм бил прекалено недоверчив, но си мислех, че по отношение на Амбър някои неща се вършат най-добре с тоя метал, пък и можех да си го позволя. Като не броим златото, нима за принцовете има по-подходящ куршум от сребърния? Ако стигнех дотам да застрелям Ерик, изобщо не възнамерявах да уронвам престижа му с нещо по-долнопробно. Нали така, братя мои?
После оставих Ганелон да се оправя сам известно време, понеже той съвсем като по Станиславски се беше вживял напълно в ролята си на турист. Изпратих го за Италия с фотоапарат на шията и прощален блясък в очите, а аз се върнах в Щатите.
Да, върнах се. В тази съборетина в подножието на хълма под мен бях живял почти десет години. Именно към нея пътувах, когато стана онази катастрофа, който доведе до всичко останало.
Смучех цигарата и гледах замислено къщата. По мое време тя беше в далеч по-добро състояние, защото се стараех да я поддържам. Бях я изплатил напълно: шест стаи с гараж за две коли и около трийсет декара имот. На практика целият склон беше мой. Живеех сам и ми харесваше. Прекарвах почти всичкото си време в кабинета или работилницата. Питах се дали дърворезбата на Мори още виси в кабинета. Наричаше се „Лице в лице“ и представляваше двама воини в смъртна хватка. Нямаше да е зле да си я взема обратно, но се съмнявах, че още ме чака. Вероятно всичко, което не беше откраднато, щеше да е отишло за покриване на просрочените данъци. Предполагах, че такава е практиката в щата Ню Йорк. Дори се изненадах, че къщата ми се виждаше празна, без нови обитатели. Исках да съм сигурен, затова продължавах да наблюдавам. А и не бързах заникъде. В момента нямах друга работа.
Бях се свързал с Жерар малко след пристигането си в Белгия. Засега не смятах да правя опити за разговор с Бенедикт. Боях се, че той веднага ще ме нападне.