Ганелон замълча задълго. Довърши си виното и отново напълни чашата. Аз отпивах бавно от моята.
— Чували ли сте някога за Авалон? — попита накрая той.
— Да — отвърнах. — Преди много време чух една балада от странстващ бард: „Отвъд Реката на благословените, край сенчестия бряг се спряхме — щом споменът за Авалон ни грабна, ний сълзи горестни проляхме. Мечовете се прекършиха в ръцете ни, щитовете окачихме на дъба. Сребърните кули бяха паднали, сред море от кръв. Колко мили са до Авалон? Нито една или безчет. Сребърните кули паднаха.“
— Авалон е паднал? — обади се той.
— Мисля, че бардът беше луд. Не знам да има никакъв Авалон. Думите му са останали в главата ми, обаче.
Ганелон извърна лице и помълча още няколко минути. Когато заговори, гласът му беше променен.
— Имаше — отрони той. — Имаше такова място. Аз живеех там, преди много години. Не знаех, че Авалон е паднал.
— Как сте дошли тук? — попитах го аз.
— Бях пратен в изгнание от владетеля-магьосник, Коруин от Амбър. Той ме отведе през мрак и лудост до тези земи, за да страдам и умра тук. И аз наистина страдах и много пъти бях на косъм от смъртта. Опитвал съм се да намеря обратния път, но никой не го знае. Говорил съм с магьосници и дори с взето в плен същество от Кръга, малко преди да го убием. Но никой не знае пътя към Авалон. Както се казва в баладата: „Николко или безброй“ — цитира погрешно той. — Спомняте ли си името на барда?
— Съжалявам, но съм го забравил.
— А къде се намира Кабра?
— Далече на изток, отвъд морето. Много далече. Кабра е островно кралство.
— Възможно ли е да се вербува там войска? Мога да осигуря добро заплащане.
Поклатих глава.
— Кабра е малка държава с малобройна войска, пък и пътят би отнел няколко месеца по вода и по суша. Войниците ни никога не са се били като наемници, а и народът ни не е никак войнствен.
— В такъв случай вие явно много се различавате от сънародниците си — отбеляза той, като пак ме погледна.
Отпих от виното си.
— Аз бях военен инструктор и обучавах Кралската гвардия.
— Тогава може би ще се съгласите да вършите същата работа тук и да ми помогнете в обучението на моите войници?
— Ще остана няколко седмици и ще се заема с това — отговорих.
Ганелон кимна и едва раздвижи устни в мимолетна усмивка.
— Новината, че прекрасният Авалон го няма ме натъжи. Но ако е така, това означава, че е много вероятно и онзи, който ме прати в изгнание да е мъртъв — той пресуши чашата си. — Значи дори и за демоните настъпва моментът, когато не могат да защитят владенията си. Тази мисъл ме насърчава. Може и ние да имаме шанс тук, срещу тези демони.
— Моля да ме извините — започнах аз, като реших че моментът е подходящ да вмъкна историята си, — но ако имате предвид онзи Коруин от Амбър, той не е загинал, когато — и ако — Авалон е паднал.
Чашата изхрущя в ръката му.
— Вие познавате Коруин? — попита Ганелон.
— Не, но съм чувал за него — отвърнах аз. — Преди няколко години срещнах един от братята му — човек на име Бранд. Той ми разказа за мястото, наречено Амбър и за голямата битка, когато Коруин и неговият брат Блийс повели войска срещу техния брат Ерик, който държал града. Блийс паднал от планината Колвир, а Коруин бил заловен. След коронацията на Ерик, Коруин бил ослепен и хвърлен в тъмниците под Амбър, където сигурно се намира и досега, ако междувременно не е умрял.
Лицето на Ганелон силно пребледня, докато говорех.
— Всички тези имена, които споменахте — Бранд, Блийс, Ерик, съм ги чувал от него през онези отдавна отминали дни. Преди колко време научихте това?
— Трябва да са минали четири години оттогава.
— Той заслужаваше по-добра съдба.
— След всичко, което ви е причинил?
— Ами, вижте — въздъхна той, — разполагах с много време да размисля над тези неща и не бих казал, че не съм му дал основание да постъпи така с мен. Той беше силен — по-силен от вас и дори от Ланс — и умен. Освен това умееше и да се весели. Ерик е трябвало да го убие бързо, а не да постъпва така с него. Аз не го обичам, но сега почти не изпитвам и омраза. Демонът заслужаваше по-добра съдба, това е всичко.
Второто момче се върна с кошница хляб. Онова, което се занимаваше с месото, го свали от шиша и го сложи на един поднос в средата на масата.
Ганелон кимна към него.
— Хайде да ядем.
Той стана и се премести до масата.
Аз го последвах. Почти не разговаряхме, докато се хранехме.
След като се натъпках така, че стомахът ми не можеше да поеме нито хапка повече и полях всичко с още една чаша прекалено сладко вино, започнах да се прозявам. На третия път, Ганелон избухна: