— Да. Чувам, че още си женен.
— Така е.
Спуснахме се в партера и свърнахме надясно. Долу имаше други двама пазачи, но и те не направиха опит да ни попречат.
— Така е — повтори Рандъм. Вече отивахме към центъра на двореца. — Изненадан си, нали?
— Да. Смятах, че отдавна трябваше да си приключил.
— И аз — отвърна той. — Но се влюбих. Наистина.
— Случвали са се и по-странни работи.
Прекосихме мраморната трапезария и поехме по тесния и дълъг коридор, водещ към задната част през сенки и прахоляк. Едва успях да потисна тръпката на ужас, като си спомних за състоянието, в което бях последния път, когато минавах оттук.
— И тя ме обича — каза Рандъм. — Като никой друг досега.
— Радвам се за теб — отвърнах.
Стигнахме вратата към платформата със стръмната спираловидна стълба надолу. Беше отворена. Влязохме и почнахме да се спускаме.
— Но аз не се радвам — продължи Рандъм. — Не исках да се влюбвам. Не и в онзи момент. През цялото време бяхме затворници, знаеш го. Нима тя имаше с какво да се гордее?
— Това вече свърши — рекох. — Бил си затворник, понеже беше на моя страна и се опита да убиеш Ерик, нали така?
— Да. Тя също ме последва.
— Няма да го забравя — отвърнах.
Двамата слизахме бързо. Разстоянието беше голямо, а пътят се осветяваше само от фенери, разположени на петнайсетина метра един от друг. Под нас се виждаше гигантска естествена пещера и не бях сигурен дали изобщо някой знаеше броя на безкрайните тунели и разклонения. Изведнъж ме обзе съжаление към онези нещастници, гниещи из тъмниците, независимо по какви причини. Реших да освободя всички или поне да им намеря някое по-добро място.
Времето течеше. Долу фенерите и факлите продължаваха да проблясват.
— Става дума за едно момиче — започнах аз. — Казва се Дара. От нея знам, че била правнучка на Бенедикт. Във всеки случай ми даде основания да й повярвам. Обяснявал съм й разни неща за сенките, действителността и Лабиринта. Затова тя има известна власт над сенките и желае да премине през Лабиринта. Когато я видях за последен път, Дара тръгваше насам. А Бенедикт се закле, че не е негова потомка. Това ме притеснява. Искам да я държа настрана от Лабиринта, поне докато не я разпитам.
— Странно — рече Рандъм. — Много странно. Прав си. Смяташ ли, че може вече да е там?
— И да не е, имам чувството, че всеки момент ще пристигне.
Най-после слязохме долу и аз почнах да тичах през полумрака към нужния тунел.
— Чакай! — викна Рандъм.
Спрях и се обърнах. След миг го видях къде е, застанал зад стълбите. Върнах се обратно. Не го попитах нищо. Беше коленичил до едър брадат мъж.
— Мъртъв — рече той. — Пронизан с изключително тънко острие. Професионален удар. Станало е току-що.
— Хайде!
Изтичахме към тунела и влязохме в него. Трябваше ни седмият проход. Измъкнах Грейсуондир, тъй като голямата метална врата зееше открехната. Прекрачих прага, следван от Рандъм. Подът на просторната зала беше черен и гладък като стъкло, но не се хлъзгаше. Лабиринта грееше в цялата си непроходимост от блещукащи криви линии, около сто и четирийсет метра на дължина. Спряхме на ръба му и се огледахме.
Вътре имаше нещо. Ходеше. Обхвана ме познатата хладна тръпка, както всеки път, когато го погледнех. Дара ли беше? Не можех ясно да различа фигурата сред искрящите фонтани, бликащи около нея. Във всеки случай, който и да беше, трябваше да е с кралска кръв, иначе всички знаеха, че Лабиринта би го унищожил, а сега виждах, че фигурата бе успяла да мине по Голямата крива и преодоляваше сложните дъги по пътя към Последния воал.
Проблясващата като светулка форма сякаш се изменяше в движение. Усещах как сетивата ми отхвърлят миниатюрните подсъзнателни импулси, които някак си стигаха до мен. Рандъм силно въздъхна и това сякаш отприщи съзнанието ми, което се изпълни с милиони образи. Фигурата като че ли се издигаше нагоре до безкрайност в тази на пръв поглед неособено внушителна зала. После се сви почти до нищо. На вид наподобяваше стройното тяло на Дара, с блеснала от светлината развята коса, пропукваща от статичното електричество. После косата изведнъж се превърна в огромни извити рога върху широко невидимо чело, чийто кривокрак собственик преплиташе копита по пламтящия под. След това стана друго… Грамадна котка… Безлика жена… Непознато създание с яркооцветени крила и неописуема хубост… Купчина пепел…
— Дара! — викнах аз. — Ти ли си?
Ехото върна гласа ми обратно, и това беше всичко. Който или каквото и да беше онова вътре, то в момента се бореше с Последния воал. Неволно стегнах мускули в подкрепа на усилията му.