Най-после съществото се измъкна.
Да! Беше Дара, станала висока и прелестна. Красива, но и някак страховита. Видът й сякаш раздираше съзнанието ми. Тя вдигна възторжено ръце и от устните й се откъсна нечовешки смях. Исках да погледна встрани, а не можех дори да помръдна. Нима наистина бях милвал и любил това създание? Чувствах се отвратен, но едновременно с това нещо ме привличаше към нея със страшна сила. Изобщо не разбирах тази непреодолима двусмисленост.
Тя извърна глава към мен. Смехът й секна. Заговори с променен глас:
— Принц Коруин? Ти ли си сега крал на Амбър?
А аз едва успях да отвърна, някак отдалече:
— На практика.
— Много добре. Тогава ме погледни. Аз съм твоето възмездие.
— Коя си ти? Какво си?
— Никога няма да научиш — каза тя. — А и е твърде късно.
— Не разбирам. Какво имаш предвид?
— Амбър ще бъде унищожен.
Дара изчезна.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рандъм.
Поклатих глава.
— Не знам. Наистина не знам. Но чувствам, че най-важното нещо на света е да разберем.
Той ме сграбчи за лакътя.
— Коруин! Тя… то… говореше сериозно! А не е изключено това се окаже възможно, знаеш.
— Знам — кимнах.
— Какво ще правим?
Прибрах Грейсуондир в ножницата и се обърнах към вратата.
— Ще действаме първи — рекох. — Най-после получих онова, за което цял живот съм копнял и смятам да го опазя. Нямам намерение да чакам нещастието да се стовари на главата ми. Ще го издиря и ще го спра, преди изобщо да е сполетяло Амбър.
— Знаеш ли къде да го търсиш? — запита Рандъм.
Тръгнахме по тунела.
— Там, където започва черният път — отвърнах.
Прекосихме пещерата до стълбите, в подножието на които лежеше мъртвият мъж и започнахме да се изкачваме в мрака.