— Дявол да го вземе, Кори! Престанете! Заразително е! — Той с усилие възпря собствената си прозявка. — Хайде да подишаме малко чист въздух — предложи после и стана.
Тръгнахме да се разхождаме по крепостната стена, като се разминавахме с обикалящите часовои. Те се изпъваха и поздравяваха Ганелон, веднага щом видеха кой се приближава, той им отвръщаше и продължавахме нататък. Стигнахме до една бойница, където спряхме да си починем. Седнали върху камъка, вдишвахме вечерния въздух, хладен, влажен и пълен с горски аромати, и наблюдавахме появяването на звездите, една по една, върху потъмняващото небе. Камъкът под мен беше студен. Далече на хоризонта ми се струваше, че долавям проблясването на морето. Някъде под нас се чу крясък на нощна птица. Ганелон извади лула и отвърза торбичката с тютюн, която висеше на колана му. Той напълни лулата, натъпка я и драсна клечка кибрит. На светлината от пламъка лицето му би изглеждало сатанинско, ако устата му не беше така мрачно увиснала и веждите не бяха присвити над изпълнените с болка очи. За дяволът е характерна злата усмивка, а не подобен печален израз.
С удоволствие вдишвах дима. След известно време, Ганелон заговори, отначало тихо и много бавно:
— Помня Авалон. Там се родих и израснах в най-обикновено семейство, но добродетелността никога не е била сред силните ми черти. Набързо профуках наследството си и тръгнах по пътищата, където започнах да ограбвам пътници. По-късно се присъединих към банда от мъже като мен. Когато открих, че съм най-силният и най-способният да ръководя, станах техен главатар. За главите на всички ни бяха обявени награди. Най-голямата беше за моята.
Той вече говореше по-бързо, гласът му стана по-ясен, а избираните думи звучаха като ехо от миналото му.
— Да, помня Авалон, с неговите сребърни кули и прохладни води, където звездите светеха като огньове през нощта, а дневната зеленина беше винаги пролетна. Младост, любов, красота… познах всичко това в Авалон. Горди жребци, лъскав метал, нежни устни, тъмна бира. Чест… — Ганелон поклати глава. — По-късно, когато в кралството започна война, владетелят предложи пълно помилване за всички разбойници, които тръгнат с него на бой срешу бунтовниците. Този владетел беше Коруин. Аз се присъединих към него и потеглих на война. Станах офицер, а по-късно и член на неговия щаб. Спечелихме сраженията и потушихме бунта. После Коруин продължи мирно да управлява, а аз останах в двора му. Това бяха хубавите години. От време на време имаше стълкновения по границите, но ние винаги излизахме победители. Той поверяваше тези неща на мен. После Коруин подари едно херцогство, заедно с титлата, на дребен благородник, за чиято дъщеря искаше да се ожени. Аз бях кандидат за това херцогство и той неведнъж бе намеквал, че един ден то може да стане мое. Изпаднах в ярост и когато бях изпратен на южната граница, където положението винаги беше напрегнато, извърших предателство. Много от хората ми загинаха, а нашествениците нахлуха в кралството. Поради неуспеха в опитите да бъдат разгромени, наложи се самият Коруин отново да грабне оръжието. Нашествениците прииждаха с огромна численост и аз си мислех, че ще успеят да завладеят страната. Надявах се да го направят. Но Коруин, с лисичата си хитрост, надделя. Побягнах, но бях пленен и отведен при него за наказание. Проклех го и го заплюх. Не пожелах да му се поклоня. Мразех земята, по която стъпваше, пък и обреченият няма причини да не покаже храброст, да си отиде като мъж. Коруин заяви, че ще прояви милост към мен, заради предишните ми заслуги. Казах му да си задържи милостта и тогава разбрах, че той издевателства над мен. Нареди да ме развържат и се приближи. Знаех, че може да ме убие с голи ръце. Опитах се да окажа съпротива, но безуспешно. Коруин ме удари веднъж и аз паднах. Когато се свестих, бях здраво завързан върху задницата на коня му. Той яздеше напред и от време на време се обръщаше към мен. Не му отговарях изобщо, но пътят ни минаваше през чудни земи, някои от тях излезли сякаш от кошмар и тогава разбрах, че притежава магьосническа власт — тъй като никой пътешественик, който бях срещал преди, не бе минавал през местата, видени този ден. После Коруин произнесе присъдата ми за изгнание, освободи ме на това място, обърна се и пришпори коня си обратно.
Ганелон спря да говори и разпали лулата си, която бе започнала да изгасва. Той пафка известно време и продължи:
— Много наранявания, удари, ухапвания и бой получих тук, от зверове и хора, и често едва успявах да запазя живота си. Коруин ме бе оставил в най-ужасната част на страната. Но един ден нещата се обърнаха. Въоръжен рицар в доспехи ми заповяда да се махна от пътя му, за да мине. Тогава на мен ми беше все едно дали ще живея или ще умра, затова го нарекох сипаничаво копеле и му казах да върви по дяволите. Той се втурна срещу мен, аз сграбчих копието му и го наведох към земята, като по този начин свалих рицаря от коня. Направих му една широка усмивка под брадата със собствения му кинжал и се сдобих с жребец и оръжие. Тогава сериозно се заех да отмъщавам на всички онези, които се бяха отнесли зле с мен. Хванах се пак със стария си занаят, разбойничеството и отново събрах около себе си шайка главорези. Броят ни непрекъснато нарастваше. Когато станахме няколкостотин души, нуждите ни вече бяха значителни. Ние нахлувахме в някое малко градче и го превземахме. Местните сили на реда се страхуваха от нас. Животът беше хубав, макар и не чак така прекрасен, както в Авалон, който никога вече няма да видя. Всички из крайпътните страноприемници се разтреперваха при звука от копитата на конете ни, а пътниците си подмокряха гащите, щом ни чуеха да се приближаваме. Ха! Това продължи няколко години. По следите ни изпращаха големи въоръжени отряди, за да ни унищожат, но ние винаги успявахме или да ги избегнем, или да ги победим. Ала един ден се появи Черния кръг и никой така и не разбра защо. — Той засмука по-ожесточено лулата си, загледан в далечината. — Казвали са ми, че е възникнал като малък пръстен от отровни гъби, някъде на запад. В центъра му било открито мъртво момиченце, а мъжът, който го намерил — баща му — няколко дни по-късно умрял в страшни конвулсии. Веднага плъзнаха слухове, че мястото е прокълнато. През последвалите месеци петното бързо се разрасна, докато стана два километра в диаметър. Във вътрешността му тревата потъмня и заблестя като метална, но не увяхна. Дърветата се изкривиха и листата им почерняха. Те се полюляваха и когато нямаше никакъв вятър, а между клоните им прелитаха и танцуваха прилепи. По здрач хората забелязваха да се движат странни форми — винаги вътре в Кръга, забележете, — а нощем се появяваха светлини, като от малки огньове. Кръгът продължаваше да расте и онези, които живееха покрай него избягаха — повечето от тях. Неколцина останаха. Говори се, че тези, които останаха, са сключили някаква сделка със зловещите същества. А Кръгът продължаваше да се разширява, разливаше се като вълничките от хвърлен в езеро камък. Все повече хора оставаха да живеят в него. Аз съм разговарял с тези хора, бил съм се с тях, убивал съм ги. Във всички им сякаш има нещо мъртво. Гласовете им са лишени от интонация, лицата им не изразяват нищо и наподобяват маски. Те започнаха да изскачат от Кръга на банди и да мародерстват наоколо. Извършваха безмилостни убийства. Безчинстваха и оскверняваха храмове. Опожаряваха всичко зад гърба си. Никога не крадяха предмети от сребро. А след няколко месеца, започнаха да се появяват и други същества — със странни форми, като дяволските котки, които вие сте убили. После Кръгът започна да расте по-бавно и накрая почти спря, като че ли бе достигнал някаква граница. Но сега от него излизат всякакви твари — някой път дори посред бял ден — и вилнеят из земите около периметъра му. Щом унищожат напълно околността, Кръгът се разширява и поглъща новите райони. Така растежът му продължава, все по този начин. Старият крал, Утър, който дълго време ме преследваше, изцяло забрави за мен и съсредоточи всичките си сили да охранява този проклет Кръг. Това започна да ме тревожи, тъй като не ми допадаше възможността, както си спя да ме докопа някой пръкнал се в ада кръвопиец. Затова събрах петдесет и пет души от своите хора — всички, които се съгласиха доброволно, защото не исках да водя със себе си страхливци — и един следобед се втурнахме с конете си в Кръга. Попаднахме на групичка от хората с мъртвите лица, които горяха жив козел върху каменен олтар. Избихме ги почти до крак. Един от тях хванахме жив и го привързахме към собствения му олтар, където го разпитахме. Той ни каза, че Кръгът ще продължи да расте, докато не покрие цялата земя, от океан до океан. Един ден краищата му ще се срещнат от другата страна на света. За нас било най-добре да се присъединим към тях, ако искаме да си спасим кожите. Тогава един от моите хора го прониза и той умря. Наистина умря, аз умея да различавам кога някой е мъртъв. Достатъчно често съм убивал сам. Но когато кръвта му покапа върху камъка, устата му се отвори и от нея изригна най-силният смях, който съм чувал през живота си. Той заеча като гръмотевица навсякъде около нас. После мъжът сед