Алекс Болдин
Оса в чашата
Последните топли дни на септември бавно се нижеха като големи жълти царевични зърна пред погледа на прегладнял петел. Само едно негово ловко движение на клюна и тях вече нямаше да ги има. Такъв беше и тоя ден, с напичащо и прежурящо слънце, с не много ясно небе и не много ясни намерения.
В късната съботна утрин колелата на червения Фиат сънливо потропваха по изровения асфалтиран път. Тримата провинциалисти бяха току що напазарували от големия пазар в Илиянци и геройски се мъчеха да преодолеят сънливостта и съсредоточат вниманието си към близкото, неясно бъдеще. Това бъдеще бе предначертано още в началото на годината. Целта бе поставена и трябваше да се достигне пък макар и на не съвсем ясна цена. Четвъртият член на компанията, Гинчето не пожела да сподели тая цел. Махна им усмихната с ръка за довиждане и се шмугна отново в хорската пазарна тълпа. Тя щеше да се прибере вечерта, обратно с автобуса в провинциалния град. Тенджерата която купи, обаче щастливо похлопваше до двете раници в багажника на колата.
Като стана въпрос за цел трябва разочаровано да уточним, че тя почти не се виждаше. Столичният смог плътно скриваше от човешкото око прочутия витошки връх и само една част от планината едва се открояваше като призрачно, тъмно синьо видение в далечината.
— Никси, колко беше висок Черни връх? — въпроса бе зададен привидно нехайно от Симо, най-възрастния член на компанията. Русият тинейджър се разсъни попримига колебливо и отвърна.
— Някъде около две хиляди метра!
— Питам, защото не мога да си спомня. — продължи лукаво Симо.
— Те още не са стигнали до тоя урок! — защити го баща му. Усмихна се и отметна назад дългата си кестенявата коса, чиято мода бе останала в миналото на далечните 70 те години.
— Коце, къде смяташ да оставиш колата? — попита Симо. Мълчанието трая повече от минута и затова той продължи.
— Като че ли е най-добре близо до началния и крайния пункт на похода.
— Значи до площад „Македония“! Там се срещат петицата и деветката. За два дена ако я оставя на паркинг ще ме обелят от плащане. Гарирам я направо на булеварда пък да става каквото ще.
— За кеф на авто-крадците!
— Фифти — фифти! Ако я откраднат се прибираме на автостоп.
— Я замълчи, да не те чуе дявола!
След десетина минути колата бе старателно паркирана между две столични возила, заключена и с включена аларма. Нарамили тежките раници, провинциалните туристи се изправиха с вдървени от пътуването крака на трамвайната спирка и зачакаха появата на последното превозно средство което щеше да ги изведе от цивилизацията и запрати в лоното на природата.
— Хайде да погледнем картата! — подсети се Симо и извади от джоба на раницата си една карта на столицата в която за похвала на картографите бе отразено всичко но за негово нещастие се оказа абсолютно нечетлива.
— Забравил съм си лупата! Я погледни! Ти имаш орлов поглед.
— Хей тука трябва да се качим на автобус No93 за Драгалевци. Нали от там тръгваше кабинковият лифт?
— Абе мисля че беше от Симеоново! Какво ти е на раницата? Още малко и ще носиш само презрамките и! Отпорила се е стабилно, точно на снадката.
— Щях да я нося на обущар за да и мине два тигела но от бързане не остана време. Чакай! Хей сега ще направим един фокус! — Коцето сръчно свали раницата, издяна затягащия шнур и го прокара през снаждащата халка. — Хоп-па-а, готово! Така може вече да изкараме до края!
— Няма ли да идва вече тоя трамвай! — измънка отегчено Никси и се заразхожда напред — назад.
— Пък като дойде гледай да не те превари някоя бабичка. Видиш ли свободно място, сядай и да не ти е зор! — посъветва го Симо.
— При социализма не ни учеха така! — забеляза Коцето.
— Абе, я карай…
— Иде! Давай бързо!
В съботната утрин трамваят бе достатъчно пълен за да намерят свободно място, но тинейджъра успяха да уредят. Той седна и се загледа сънливо през немития прозорец. Беше изморен от двучасовото пътуване и сега като че ли всичко му бе безразлично. Неусетно стигнаха крайната спирка. Слязоха от трамвая и се вмъкнаха в общата върволица от столичани, спретнато облечени и подготвени за съботния туристически излет.
— Виж! Там като че ли спират автобусите за Витоша! — оживено подхвана Симо. Трябва да видим кой е за Симеоново. Той се доближи до един възрастен софиянец и зададе болния си въпрос. Оня не му обърна никакво внимание. Сигурно си помисли че го майтапят. Кой ли ще е този невежа, който да не знае автобуса за Симеоново. Две големи опашки от хора се бяха наредили на две места до зелено боядисани метални парапети. Коцето и Никси се вляха в една от опашките, а Симо сновеше насам и натам и разпитваше за маршрути и лифтове.