— Влез вътре!
— Ей сега! … Ще помоля брат Гонзало да постои при мъртвеца.
— Влез вътре! … — истерично кресна Фани. — Никой няма да открадне мъртвеца…
Девойката се подчини и влезе в палатката, като гледаше Фани с широко разтворени от уплаха очи.
— Не ме гледай така! — меко каза Фани, като я погали по бузата. — Кряскам, защото съм нервна… Какво се е случило?
— Сеньора… — почна девойката, но гласът й се загуби. След това преглътна и продължи пак: — Сеньора. Отец Херонимо се обеси…
— Отец Херонимо ли?… — произнесе тя с леден шепот, като извърна лицето си към Кармен. След това помисли без вълнение: „Да, това е много дори за испански нерви.“ — Кога го намериха обесен? — попита тя и почна да оправя косата си.
Очите на испанката пак се втренчиха във Фани с предишния ужас.
— Не ме гледай така! — повторно заповяда Фани. — Какво искаш? Да се обеся и аз ли?
— Не, сеньора!… — механично отговори испанката.
— Ела на себе си тогава!… Защо те е страх от мене?
— О, не ме е страх от вас!
— Защо треперещ?
— О, аз не треперя, сеньора!
— Какво друго се е случило?
— Друго?… Не зная друго… Вчера сутринта извадихме от палатките осемнадесет трупа… Отец Рикардо каза, че болните умирали, защото нямало храна и лекарства… Готвачът си отиде, но дойдоха петима монаси от ордена на свети Бруно. Сега те копаят гробовете и заравянето на болните върви по-бързо… Да!
— О-хо! … Утешително!
— Какво казвате, сеньора? …
— Казвам, че свети Бруно ще ни помогне… Къде е отец Рикардо?
— В параклиса.
„Значи пак се моли!“ — бясно помисли Фани. След това кресна, изливайки гнева си върху девойката:
— Ела най-после на себе си, циганко! … Не ме гледай така! Аз не ям хора! Какво мислиш да правиш сега?
— Каквото заповядате, сеньора…
— Тогава прибирай куфарите!… Утре заминаваме. През това време аз ще събера книжата на до н Сантияго.
— По-добре е да не влизате в палатката му — каза Кармен.
— Защо?
— Защото трупът е почнал да се разлага.
— Мирише ли?
— Да. Вчера през деня езикът му се поду и изскочи от устата.
— Това е тъкмо за нервите ми. Но все пак трябва да вляза. Покрий първо лицето му с нещо! …
Кармен излезе да изпълни заповедта.
Фани изяде едно парче шоколад и два сухара. В нощната тишина долетя тътнежът на канонадата. „Трябва да се махам по-скоро оттук — реши тя още веднъж. — Но защо бе всичко това?“ Като виновно и разглезено дете тя прекара през паметта си всички събития, които, я доведоха тук, и пак дойде до заключението, че в личността й имаше нещо гнило и проядено, което не можеше да се възстанови вече. „Сега съм по-зле отпреди — помисли тя. — Нервите ми са разстроени напълно.“
Изведнъж я обзе въпросът, какво щеше да прави до сутринта. Книжата на Мюрие можеше да прибере за няколко минути. Кармен щеше да стегне куфарите за не повече от час. А след това? След това трябваше да стои като бухал до сутринта и да се бори с неврастенията си. Дойде й на ум, че самото заминаване съвсем не бе тъй просто, колкото си го мислеше. Трябваше да се снабди първо с открит лист за пътуване, подписан от дон Бартоломео, да разпита през къде бе най-безопасно да минат и кои гранични пунктове се държеха от франкистите, нещо, което дори самият дон Бартоломео едва ли знаеше още с положителност. За, да разузнае поне приблизително всичко това, трябваше да чака най-малко един ден. Значи, можеше да замине най-рано в други ден сутринта. Бе съвсем глупаво Кармен да прибира куфарите още сега. Мисълта за чакането и за постъпките, които трябваше да прави, я изпълниха с убийствена досада. „Ще тръгна без открит лист“ — гневно реши тя, но веднага съобрази, че по политически причини франкистите не бяха наклонни да зачитат много британските паспорти. Сви устни от безсилна злоба. Кармен се върна и каза, че е покрила трупа със завивките.
— Ще вземем ли дрехите на дон Сантняго? — попита тя кротко.
— Глупачка!… Няма да вземем дори собствените си дрехи! Или искаш да отнесем някоя заразена въшка? После обузда гнева си и процеди през зъби:
— Ще вземем само най-необходимото! Няма да прибираш още куфарите! О, престани да плачеш!… Значи, и ти си решила да ме подлудиш!
„Непоносима съм“ — съзна тя, но като не искаше да се унижи, обръщайки се с меки думи към девойката, излезе бързо навън. Облъхна я свеж вятър от Сиера Дивисория. Зората се показваше, но върху виолетовото небе още блещукаха звезди. Канонадата продължаваше да ехти. Между глухите бумтения на оръдията тракаха задавено и продължително картечници. Някъде съвсем далеч се издигнаха над хоризонта едва видими ракети. „Червените! — пак помисли тя. — Просто трябва да бягам веднага оттук.“ Върна се уплашено в палатката и кресна още веднъж: