Тя поседя малко в това състояние, без да мисли за Мюрие, за офанзивата на червените, за умиращия лагер и за пътя, който й предстоеше. След това стана и се прибра в палатката си. Кармен седеше на леглото и по лицето й продължаваха да се търкалят едри мълчаливи сълзи.
— Нима не спиш! … — меко попита Фани.
Испанката не отговори. Фани се съблече бавно, угаси лампата и легна. Морфинът я приспа неусетно.
Събуди се късно с главоболие, но достатъчно бодра, за да стане веднага от леглото си. Видя пак неизменно синьото испанско небе с ослепително слънце, което изгаряше последната растителност върху червените глини и пясъци на степта. Видя и монасите от ордена на свети Бруно, които изваждаха с носилка трупове от палатките и ги отнасяха към ямите в долчинката, които бяха изкопали през нощта. Те бяха невъобразимо мръсни в козите си раса, през дупките на които се показваше почерняла и мършава плът. Един от тях я поздрави с ужасното: „Memento mori.“#1
— Кога ще погребат дон Сантияго? — попита тя, докато Кармен й поливаше да се измие.
— Монасите го погребаха — отговори девойката. — Трупът не можеше да стои повече.
— По-добре — каза Фани. — Аз трудно бих могла да издържа това погребение, защото дон Сантияго ми е много близък.
Кармен кимна с глава, но не произнесе нищо.
— А отец Херонимо? — попита Фани, плискайки лицето си с вода. — Погребаха ли и него?
— Погребаха го — каза девойката.
— Кой го опя?
— Никой.
— Защо?
— Защото е извършил смъртния грях да посегне сам на живота си.
— Само за това ли?
— И защото няма бог — мрачно поясни испанката.
— Кой ти каза това?
— Отец Ередиа.
— Направи кафе — каза Фани, като се избърса и хвърли кърпата в ръцете на девойката. — Не се отдалечавай от палатката. Можем да тръгнем всеки миг… Разбра ли?
Тя изпи кафето пред палатката и докато гледаше монасите, които продължаваха да носят трупове към долчинката, почна да мисли пак за Ередиа.
——
1 Не забравяй смъртта.
Най-после тя го виждаше такъв, какъвто бе в действителност — един безумец, един безплоден човешки дух, отрицание на живота, на всяка радост и щастие… Сега тя го виждаше като безчувствен и зъл жрец на мрака, на небитието и смъртта, зад която стоеше едно жестоко, студено и отчайващо нищо. Цялата метафизика, цялата нравственост, цялото безумно себеотрицание на Ередиа бяха построени върху безсмъртието на душата, което никой не бе видял и доказал, което противоречеше на разума и следователно бе нищо. Оливарес се бе самоубил от ужас пред това нищо. Доминго бе избягал, за да се бори срещу това нищо. Цялата републиканска Испания се надигаше да се брани от безсмислицата и жестокостта на това нищо…
Обзе я злобно любопитство да види какво правеше сега Ередиа. Искаше да го види сега, именно сега, разочарован от мечтите си за успеха на бунта, изоставен от другарите си, унижен от безсилието си, смазан от купищата тифозни трупове, които отравяха въздуха. Искаше да види гордостта му пречупена и вярата му разбита, да се надсмее злорадо на паниката, която в тоя момент сигурно бе обхванала душата му от смъртта в лагера, от приближаването на червените… Искаше да изобличи лудостта, фанатизма, заслепението му, да хвърли върху него вината за смъртта на Мюрие, за самоубийството на Оливарес, за бягството на Доминго, за кървавата баня, в която сега се къпеше испанският народ. Думите й щяха да плющят като удари на бич върху съвестта му, да го смажат като жалък червей… И след това щеше да се качи на колата си и да си замине…
Възбудена все по-силно от мислите си, от омразата и беса си, тя стана и тръгна към палатката на Ередиа.
Никога лагерът не й се бе виждал тъй отвратителен, тъй страшен. Всред знойната горещина под синьото небе и ослепителния блясък на слънцето в овехтелите платнища, в очите, лицата и дрипите на болните имаше нещо призрачно. Някои от тях бяха излезли навън и лежеха в сенките, които хвърляха палатките. Други хъркаха върху купища слама близо до входовете, за да избягнат задухата на вътрешността. Треската помрачаваше погледите им, жаждата измъчваше гърлата им. Всички искаха вода, молеха непрестанно за вода. Старата кармелитка и Долорес, оздравели и вече получили имунитет срещу заразата, сновяха объркани между нещастниците и поднасяха към устните им варовита и блудкава вода, която черпеха от една кофа, но след две минути същите отново искаха още и така те бяха принудени да се движат непрестанно между болните.