— Aqua! … Aqua, рог favor!14 … — се чуваше от всички страни.
— Стига, Пепе! … — ядосано се караше Долорес. — Пиеш като кон! … — А после се обръщаше към другиго — Хоселито, нали ти дадох преди малко?
И понеже сновеше непрестанно и бе уморена до смърт, защото вършеше тая работа от сутринта, тя си отмъщаваше на болните, като не даваше вода на тия, които искаха най-много. Кармелитката гледаше работата си по-търпеливо. Грохнала от старост, мислейки непрестанно за рая, който чакаше душата й, тя креташе немощно от единия край на палатката до другия и поднасяше вода на болните, като мърмореше с механична нежност:
— Сега, синко… сега! …
— Aqua! … Aqua, рог favor! … — молеха болните.
И те получаваха вода, само блудкава варовита вода, която пиеха всред огъня на треската си, всред сърбежа от въшките си, защото нямаше лекарства, нямаше машината за дизенфекция, която дон Бартоломео бе реквизирал за кралските отреди от Навара.
— Aqua!… Aqua! …
И тия испански гласове, тия пръстени лица и горящи като въглени очи, тия умиращи от петнист тиф хора, гладни, мръсни и въшливи, произнасяха вековната клетва на испанския народ срещу католическото милосърдие, срещу папите, кардиналите и епископите, срещу всички крале и благородници, които ги държеха така гладни, така мръсни и така въшливи и които изпращаха безумни монаси да се грижат за тях…
IV
Когато стигна до палатката на Ередиа, тя се спря пред входа и попита високо:
— Мога ли да вляза? Не последва отговор.
Тогава тя повдигна платнището и надзърна вътре. Ередиа седеше до масата, Фани влезе без колебание. Под жълтеникавата светлина, която се процеждаше в палатката, тя забеляза изведнъж, че косата му бе посивяла. И по тялото й минаха тръпки от това, че тая коса бе посивяла. Той не четеше, не пишеше, не прелистваше и не вадеше бележки от медицинските списания, което бе постоянното му занимание в часовете, когато не се молеше в параклиса и не работеше при болните. Сега той седеше до масата, отрупана с книги и тетрадки, и гледаше пред себе си с пълната неподвижност на човек, който не вършеше нищо, не мислеше нищо, не усещаше нищо. Дори след влизането на Фани той не излезе от своята вцепененост. Когато очите й свикнаха с мрака, тя не откри върху лицето му никакъв нов израз. То бе същото лице, на преуморен от безсъница и работа човек, което виждаше всеки ден. Само косата му бе посивяла, ужасно посивяла, бе загубила синкавочерния си блясък и това обстоятелство изпълни Фани със смущение. „О, всичко го е разтърсило здравата!“ — помисли тя, но не почувствува радостта, която очакваше да изпита от състоянието му. Сега той едва ли щеше да има сили да реагира. Сега той изглеждаше слаб, изнемощял, отчаян, при все че човек можеше да заключи за това само по бързото побеляване на косата, а не по промяната на израза на лицето му, който си оставаше все същият. Но косата, косата! … Може би най-сетне огненият мираж на Христовата империя върху земята бе изчезнал от погледа му, може би виждаше заблудата си, може би съзнаваше безумието си. Сега той може би щеше да приеме съчувствието й на любеща жена, да приеме помощ, която не идеше от небето. Внезапно тя усети, че всичката й омраза, всичкото злорадство, което преди малко изпитваше към него, бяха изчезнали. Тя почувствува изведнъж лекотата и радостта на оня пролетен ден, когато отиваше да го търси в Толедо. Обзе я дълбока нежност към тъй ужасно посивялата му коса, към бледното му аскетично лице и страшната мъка, която може би го разкъсваше отвътре. Сега тя изпитваше само желанието да се приближи до него, да прегърне главата му и да я притисне до гърдите си, като съзнаваше, че заедно с това щеше да докара и някакво безкрайно облекчение за себе си, че нямаше вече да изпитва предишния ужас от смъртта и от самотата си, да чува тоя страшен вътрешен глас, който я изобличаваше и да изпада в истерични припадъци. Какъв душевен мир бе настъпил сега в душата й, колко много обичаше Ередиа и заедно с него целия свят!… Сега тя знаеше, че нямаше да се отдели от Ередиа никога, че нямаше да го изостави дори пред ужаса на смъртта, от петнист тиф. която бе готова да посрещне храбро заедно с него. Само едно искаше тя: да почувствува нежността й, да я приеме като любеща жена без оня страшен лед на фанатизма си, който го сковаваше винаги. Само това искаше тя! … М бавно тръгна към него.