— Та той е правил това винаги по заповед на кралете и папите, които са искали да разширят властта си. А сега се бие за Хитлер и Мусолини… Не съзнавате ли… не виждате ли това?
— Ние се борим първо за Христа.
— И в името на Христа един луд генерал ще екзекутира Доминго!
— Смъртта на Доминго е само неизбежен епизод в тази борба.
— Неизбежен! … — извика тя, като затрепера от възмущение. — От вас ли трябваше да чуя това? Има ли капка човешко съзнание в главата ви? … Спомнете си оная нощ, когато Доминго ви прикриваше с тялото си от пушките на анархистите! …
— Същото правихте и вие… Аз се измъчвам от спомена за това. Аз страдам за вас, за Доминго, за Оливарес… Но какво съм аз, какво сте вие, какво са те пред вечната цел на вярата, която трябва да спасим!… Вие не съзнавате величието на тази цел и затова ме мразите, затова постъпвате така…
Фани го гледаше с ужас. Не беше ли луд? Но той продължи да говори бавно, спокойно, невъзмутимо пред нямото и състрадателно мълчание, с което го слушаше Фани. След това думите му се оцветиха с патос и прозвучаха тържествено, сякаш държеше проповед в черквата на Пеня Ронда. Никога той не бе говорил така. Отначало той почна с конкретни факти, които след това обобщи в заключения, а от тези заключения мина към нови обобщения и така я поведе из стръмните пътеки на схоластиката, които свети Августин, свети Тома Аквински и Суарес бяха прокарали в мрака на човешкото съзнание. Мисълта му се катереше все по-нагоре и по-нагоре по стъпалата на силогизмите, докато най-после стигна до такава шеметна височина, щото лагерът на болните от петнист тиф, земята и хората изобщо престанаха да се виждат. И тогава Фани видя ослепителната панорама на едно лъчезарно пространство, което отец Ередиа нарече Ordo amoris, а в това пространство плаваха блажено като увеселителни балони в карнавална атмосфера безсмъртните души на легиона от праведници и светии. Тук Ередиа направи един главоломен скок и се намери отново на земята, като завлече със себе си и Фани. Ordo amoris може само да се види с разума, но не и да се постигне. За да се постигне, трябва вяра. Вярата… вярата е необходима на милионите човешки същества!… Но вярата сега е в опасност и трябва да се борим за нея. В тази борба личността се изгубва, средствата са без значение, методите според случая…
Внезапно Фани почна да се смее. Отначало тя се смееше тихо, задушено, после смехът й се засили, стана нервен, висок, почти истеричен… А после изведнъж се успокои и мислите й потекоха с тъжна и пуста яснота. Ето за кого бе дошла тук! … Ето какво бе останало от магнетичната привлекателност на този испански монах! Спомни си юношеския възторг, с който бе почнала да го обича, мъката, която изпитваше за него, устрема и себеотрицанието, с което се бе хвърлила да го спаси от анархистите, петнистия тиф, на който излагаше живота си всеки ден… Ето… ето какво бе останало от всичко това! Само смехът й, само съжалението към един луд! …
„Трябва да направя нещо за Доминго.“ Това беше първата й мисъл, когато излезе от палатката и се окопити от ослепителната слънчева светлина. По-скоро!… Веднага при дон Бартоломео! Тя си спомни изведнъж за страшното определение, което Лойола бе дал на ордена преди четири века и половина: „Cohorta para eombatii los enemigos de la Cristiandad.“15 Та какъв по-голям неприятел за християнството и за тази зловеща кохорта от един разпопен монах, от един йезуит, който преминава в лагера на червените? Доминго беше загубен! … Може би той беше застрелян вече! Ако Ередиа преди малко се мъчеше да оправдае наказанието му, набожният и кръвожаден дон Бартоломео сигурно не бе закъснял да го изпълни. Събитията в тая страна се развиваха по някаква жестока и неумолима логика… По-скоро, по-скоро да спаси един здрав и силен човешки живот! …
— Робинзон! … — извика тя високо, когато наближи палатката му.
Но шофьорът не се показа, както обикновено, пред входа на палатката си. Отнякъде се обади гласът на Долорес:
— Робинзон го няма, сеньора!…
— Къде отиде?
— При бесилките.
— Какви бесилки, севилска циганко? … — гневно кресна Фани.
— В Пеня Ронда ще обесят трима анархисти! Не знаете ли?… Един от тях е Доминго.
— Ела тук, въшливо момиче! … Кога ще ги бесят?
— Тази сутрин!…
Долорес не намери за нужно да отиде, но вместо нея дотърча Кармен.
— Робинзон остави тази бележка, сеньора!… — каза девойката.
Тя подаде бележката на Фани. Робинзон съобщаваше, че отива в градчето, за да напълни акумулаторите на линейката, и че ще се върне след два часа. Два часа!… Да го чака ли? Но през това време можеха да обесят Доминго… По-скоро! … По-скоро!