— Слушай!… — произнесе тя глухо. — Кажи една разумна цена!
— Казах! Нито сантим по-долу!
— Досадно. Ще ме накараш да обикалям вертепите.
— И да обикаляш, няма да намериш. Испанците не употребяват наркотици дори когато се подлагат на операция.
— Глупости! … Защо?
— Защото искат да понасят страданието като Христа! — каза Луис със смях.
— Отегчаваш ме с лъжите си!
— Мога да си отида веднага.
— Нека поговорим още малко! … Искам да купя само една част от морфина. Да кажем … десет грама!
— Не го продавам на части.
Тя се облегна безпомощно върху гърба на креслото си. Лицето й, с полузатворени очи, изразяваше пълна безнадеждност. Маската, която поддържаше с усилие върху него, се смъкна изведнъж. Непознатата дори не направи опит да я постави отново. Луис разбра — тя нямаше или не разполагаше с пари — и поради необяснимата омраза, която изпитваше към нея, това го изпълни със злорадство. Очевидно, роднините я бяха поставили под попечителство: плащаха всичко, но не й позволяваха да държи голяма сума у себе си, за да не купува отрова. Луис едва ли можеше да изтръгне пари от нея, но това не го ядосваше никак. Парите и печалбата в момента не съществуваха за него. — Той изпитваше само тъмното необяснимо желание да стъпче тази жена заради тия устни, чиято презрителна извивка го оскърбяваше.
С огромно усилие тя се овладя и зеленият неуязвим блясък отново пламна в очите й.
— Предлагам друга комбинация — каза тя; — Ще ти платя сумата на части.
— Не продавам на кредит.
— Може би искаш да разиграваме сцената между Шейлок и…
— Между Шейлок и Антонио — поправи Луис. — Ти си Антонио.
— Не ти липсват литературни знания.
— Човек може да получи известно образование навсякъде.
— На всеки случай заслужаваш да те издам на полицията — каза тя злобно.
— Ще бъде чисто по английски! … Но и да го направиш, не се боя.
Тя го погледна озадачено.
— Имам официално зарегистрирана фирма за търговия с наркотични вещества — обясни Луис.
Тя пак се облегна на креслото с израз на крайна отпадналост. Жаждата за морфин я изгаряше, причиняваше на организма й тъпа болка, която я изтезаваше и задушаваше като стая без въздух. Но дори в това състояние надменността и свирепата гордост не изчезваха от гримасата на безкръвните й устни. Да, тия презрително свити устни! … Ето кое възбуждаше и ожесточаваше Луис. Внезапно тя стана бързо, обзета от някакво решение, и след като му направи знак да чака, отиде в спалнята си. Луис чу отваряне на гардероба и минута след това гласът й извика високо на испански:
— Hi jo!…
Пак го нарече hijo със същото презрение, както преди. Не, у тази жена имаше нещо отвратително, някакъв неописуем и зъл стремеж да унижава, който се проявяваше дори сега, когато бе грохнала от порока и притисната от необходимостта да си достави морфин, без който не можеше да диша, да живее… Луис бе виждал и други наркомани, които в момент на кризи като нейните все пак запазваха човешкия си облик, не викаха и не оскърбяваха така. В борбата, която се развиваше помежду им, тя проявяваше не само неврастенията на порока си, но и някаква безчовечна надменност, някакво чудовищно незачитане на хората. Да, ето защо Луис я мразеше! … В първия миг, когато чу вика й, той реши Да не мърда от мястото си. После съзна, че почваше последният рунд от борбата, в който щеше да я повали напълно. Стана от мястото си и мина през работния кабинет, в който тя навярно не сядаше никога, и влезе в спалнята й. Тя стоеше до разтворения гардероб, пълен със скъпи дрехи и кожи…
— Гледай, hijo!… — каза тя с най-оскърбителен тон, като му посочи гардероба. — Трябва да призная, че в момента не разполагам с пари. Ако имах, бих ги хвърлила веднага в лицето ти, за да се отърва от чакал като тебе!…
Тя признаваше, че нямаше пари, но оставаше арогантна, горда, неуязвима в безпаричието и в падението на порока си, изпълнена с презрение към Луис и към всичко, което не съставляваше част от нейното благородно, привилегировано „аз“… Човек изпитваше желание да смаже тази жена, да я смаже като змия… тъй, без нужда, само от отвращение. С неимоверно усилие Луис запази спокойствието си. След това произнесе невъзмутимо, сякаш думите и не го засягаха ни най-малко:
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че вместо пари можеш да вземеш каквото искаш от тия неща.
— Не съм търговец на вехтории!
— О, мръсник!… Това не са вехтории!
— Може би очакваш да тръгна да ги предлагам от магазин на магазин?
— Тогава да видим друго! … Сделката трябва да стане. Аз ще пукна, ако до довечера не намеря морфин. Нямам сила да гоня други търговци… Виждаш много добре това!