— Разбирам ви, генерале… — каза тя и веднага съзна, че изоставяше подло Доминго Алварес. — Да… тъй!… Аз не знаех… Простете за безпокойството! Сега имам един личен въпрос: през къде ще ме посъветвате да замина?
— През Сиудад Родриго към португалската граница… Сиудад Родриго е още в наши ръце. Но добре е да направите това веднага, сеньора! Тук се очакват големи действия.
— Имам нужда от открит лист?
— Разбира се… Маркизът на Артиага ще нареди да ви се издаде.
Той позвъни за адютанта си.
— Хиляди благодарности, генерале!… — Тя съзна изведнъж, че сякаш бе полудяла на свой ред и сега говореше тъй от глупав и подъл страх. — Желая ви победа!… Господ да пази живота ви!
Тя ли говореше това? … „Нима съм толкова подла?“ — помисли тя с ужас. Съзна пак, че бе готова да се разкрещи от възмущение, но се овладя веднага. Налетите с кръв очи на идалго я гледаха подозрително.
Дон Бартоломео стана от креслото и със същата церемониалност я изпроводи до входа на кабинета си, откъдето я пое маркизът на Артиага. Тя почувствува, че предишната й самоувереност се връща. В очите на маркиз Артиага липсваха зловещите кървави пламъчета, които горяха у дон Бартоломео. Това бяха студени интелигентни очи и в тях прозираше досада от безполезните жестокости. Хладният му разсъдък не мислеше за вярата и за цезарите на Испания. Той се бореше само за спокойствието и привилегиите на кастата си.
— Майоре — язвително попита Фани, — какво ще прави Британската империя, ако една нова армада се запъти към Англия?
— Не се безпокойте, сеньора — отговори адютантът. — Дотогава дон Бартоломео ще излезе в оставка.
— Не можете ли да помогнете вие на клетия Доминго Алварес?
— Не, сеньора!… Не мога. Аз изпълнявам само заповеди.
— Тогава кой би могъл да му помогне? — отчаяно попита тя.
— Мисля, само един човек: отец Ередиа.
— Какво би могъл да направи Ередиа?
— Мисля, че само той може да отмени екзекуцията — безстрастно произнесе маркизът. — Защото той я поиска от дон Бартоломео.
Фани се залюля и потърси опора в стената. Майор Артиага я подкрепи с ръката си.
— Изглежда, че не ви е добре — каза той.
— Да! … — Фани направи опит да се засмее. — Испанският климат действува много силно на нервите ми.
— Този климат се понася трудно от чужденците — на свой ред се усмихна Артиага. И после добави: — Дайте паспорта си и седнете в чакалнята, докато уредим открития лист!…
Когато излезе навън, Фани почувствува отново предишната слабост и подкосяване на краката си, но пак не обърна внимание на това. По-скоро да се махне от тая страна, да не вижда тия безумци! Доминго бе загубен, но тя не мислеше вече за него. Докато седеше в чакалнята, съзна ясно, че нищо не можеше да му помогне. Сега умът й бе зает само с подробности около заминаването. До Сиутдад Родриго и португалската граница нямаше повече от двеста километра. Ако тръгнеха от лагера утре сутринта, най-късно привечер щяха да стигнат до границата. Наистина, паспортите им, нейният и на Робинзон, нямаха визи, но нима португалците щяха да откажат да приемат англичани? По-скоро да избяга от лудите, които бяха заели властта в тая страна!… Не искаше да мисли повече за Испания! Не искаше, но когато прекосяваше главния площад, който носеше името на дон Хуан Австрийски, видя неочаквано голямо оживление. От всички съседни улици се стичаше народ, предимно възрастни, бедно облечени мъже и въоръжени доброволци, между които гъмжаха орляци нечисти и кресливи деца. По покривите, балконите и прозорците на съседните къщи бяха увиснали гроздове от любопитни хора. Част от площада, която, се намираше срещу каменното здание без прозорци на първия етаж, бе обградена с кордон от наварски стрелци. Върху покрива на каменното здание се развяваше знаме с жълтите и червени цветове на императорска Испания. Фани забави хода си. До нея, вмирисан на зехтин, вървеше един продавач на пържени картофи. С едната си ръка той поддържаше таблата със стоката — тънки резенчета от картофи, пържени със зехтин и завити във фунийки от нечиста хартия, — а с другата пазеше сянка на очите си.
— Какво чакат? — попита Фани, макар да предусещаше отговора.
— Екзекуция — флегматично отговори продавачът.
— Каква екзекуция?…