— На едно попче и на двама червени.
— Какво са направили?
— Опитали се да избягат при червените.
Беднякът измъкна с мазните си пръсти едно картофче и почна да го дъвче тъпо. Фани продължи, но от улицата, по която искаше да тръгне, я върнаха войници.
— Сеньора!… — учтиво се намеси една дебела жена. — Улицата е блокирана. По нея ще докарат осъдените.
— Така ли?… — безпомощно произнесе Фани. — Но аз не искам да видя екзекуцията.
— О, защо? — учудено попита жената.
Фани я погледна с омраза. Това бе груба, проста, добре охранена жена, вероятно слугиня в богата къща. Черните й тясно поставени очи горяха от животинско любопитство. Жената беше готова да разговаря, но като срещна враждебния поглед на Фани, отмина към площада, където се надяваше да намери по-хубаво място за гледане. Тълпата се увеличаваше и ставаше все по-възбудена. Прииждаха нови групи от празноскитащи, от дечурлига, от войници и офицери, от въоръжени доброволци и полицаи от цивилната гвардия. Всички коментираха радостно пропадналата офанзива на червените, без да знаят, че бе почнала нова, и гледаха заплашително дрипльовците. Прилично облечени възрастни господа, носещи роялистки значки, влизаха в спор с простолюдието за по-хубаво място върху тротоара или някоя стълба. Други гледаха със завист щастливците, които се бяха настанили вече по прозорците, балконите и покривите. Всеки искаше да види по-добре екзекуцията, да не пропусне нито миг от зрелището. Върху лицата на едни бе изписано смущение, примесено с парлива възбуда, други се смееха и разговаряха високо, като че щяха да присъствуват на бой с бикове. Можеше да се помисли, че всички бяха дошли тук от омраза към осъдените, но всъщност никой не ги мразеше, дори повечето не знаеха защо са осъдени. Множеството прииждаше, защото бе обладано от любопитството към кръвта, от мигновената и заразителна лудост да види как се убиват хора. Само работниците, които копаеха окопи, оставаха незасегнати от тази лудост и стояха изправени мълчаливо, тъй като множеството им пречеше да работят.
Изведнъж Фани разбра, че не можеше да се отдалечи от площада. Тълпата беше станала много гъста и никой не искаше да напусне заетото вече място. Опитите и заплашванията на една група фалангисти в униформа да си пробият път към площада останаха безуспешни. Дори улицата, по която щяха да докарат осъдените, беше тъй задръстена, щото войниците въпреки ругатните си не сполучиха да разпръснат множеството и го оставиха да приижда. Фани се приближи до една подвижна скеля с телени мрежи, приготвена да затвори в случай на нужда улицата, и така се озова при работниците, които горчиво наблюдаваха тълпата. Един от тях се дръпна настрана, за да й позволи да се оттегли от окопа, в който можеше да се подхлъзне. Фани забеляза, че очите му гледаха втренчено металическата британска значка, която тя носеше върху ревера на сакото си. Умното чело и все още незагрубелите му ръце й подсказваха, че това бе човек на умствен труд. Тя се приближи до него и попита тихо:
— През къде мога да изляза от този проклет площад?
— Невъзможно е да излезете. Навсякъде е задръстено.
— Често ли устройват такива зрелища?
— Почти всяка седмица.
— Hombre!… А вие какъв сте?
— Аз съм републиканец… Учител от Замора.
Фани замлъкна. Разпръсквайки грубо тълпата, край тях мина един красив и снажен фалангист, въоръжен с автоматична пушка. Той се покатери на скелята, за да вижда по-добре.
— Не разговаряйте с мене — прошепна учителят. — Ще имате неприятности с тия!
Той посочи с глава фалангиста.
Фани повторно направи опит да си пробие път, но не успя. Отнякъде пристигна цяла рота доброволци — арагонски селяни — и задръсти напълно площада. Господи, колко отвратително беше всичко!… От тълпата се разнасяше миризма на пот и зехтин. Слънцето печеше немилостиво и просто изгаряше мозъка й. Тя едвам се държеше на краката си. Полудяла от гняв, тя удари с юмрук широкия гръб на един едър капитан от цивилната гвардия, който стоеше пред нея. Капитанът се обърна флегматично като сънлив бик.
— Дръпнете се за бога!… Направете ми път да мина!
— Mujer20… — свирепо изръмжа капитанът. Но дебелият врат не му позволяваше да извърне главата си и да види кой го удари.
— Капитан Сигуеня!… — произнесе някой. — Направете път на сеньората да мине!
Като разбра, че зад гърба му стои сеньора, капитан Сигуеня заблъска безмилостно с лактите си ребрата на няколко свои съграждани от по-низш ранг и се отмести малко.
— Вие ли ме ударихте, сеньора? — попита той с тон на почтителна шега. Острото му око бе забелязало веднага британската значка върху ревера на Фани.