За да не сгази някого от тълпата, камионът вървеше съвсем бавно. На платформата стояха тримата осъдени със завързани отзад ръце и пазени от войници, които държеха пушките си под мишница. Доминго носеше все още панталоните на Робинзон и една скъсана риза. Под дрипите на ризата се виждаше тялото му, посиняло от бой. Лицето и единият му лакът бяха окървавени; червенокосата му глава стоеше гордо вирната нагоре и устните му се усмихваха презрително към ревящата тълпа. Той мълчеше, докато другарите му, хора прости и неуки, ругаеха множеството, зъбеха се и с чисто испанска непримиримост се заканваха на тия, които викаха най-много.
— Безбожници!… Предатели!… — виеше тълпата.
— Кучи синове!… — яростно отговаряха осъдените. — Утре нашите другари ще ви избият по същия начин!
Но тия закани само усилваха гнева на тълпата, а също и на войниците, които ги пазеха. При всеки подобен вик те стоварваха прикладите си върху гърбовете на осъдените.
— Убийци на Христа!
— Предатели на Испания!
— Смърт за вас!
— Червени кучета!
— Антихристи!… Антихристи!… — истерично крещяха двете пригладени дребни кюрета и заподскачаха като черни мишки зад широките гърбове на арагонците, правейки отчаяни усилия да се промъкнат между тях. Най-сетне те успяха да сторят това и застанаха на мястото на един дебел арагонец със засукани мустаци, който не можеше да понася зрелището и тръгна да си отива…
— Es una porqueria!#1… — гневно произнесе арагонецът.
След това избърса потното си лице с кърпа и възмутено се изплю в праха. Той беше голям побойник в родното си село, но не можеше да понася изтезания над вързани хора.
— Ето Доминго Алварес!… — внезапно извика едно от кюретата. — Сеньорес, това е бивш монах!…
— Юда Искариотски!… — добави другото.
— Как?… Монах ли? — възмутено попита някой.
— Монах!… Монах!…
— Избягал при червените!
— Заплюйте го!… Застреляйте го по-скоро! — ревеше тълпата.
Доминго Алварес посрещна атаката със студена, презрителна надменност. Вместо него реагираха другарите му.
— Хей, паразити!… — викна единият от тях към кюретата. — Ние ще ви обесим с главата надолу.
— Трай, куче!… — обади се някакъв верующ от тълпата.
— Билбао и Саламанка ще почервенеят от попска кръв.
Но това смело изявление му струва такъв силен удар в ребрата, щото нещастникът се преви на две и почна да храчи кръв.
Внезапно лицето на Доминго се изду от ярост. След това мощните му гърди се разшириха, поеха въздух и от гърлото му се изтръгна глас, който сякаш излизаше от ерихонска тръба.
— Испанци!… — изрева той с такава сила, щото заглуши всички викове. — Испанци!
Това е свинщина…
Множеството утихна слисано. Дори войниците престанаха да бъхтят с прикладите си вързаните нещастници, поразени от този вик.
— Испанци!… — ревеше бившият монах Доминго Алварес. — Ние се борим за вас!… Ние умираме за вас!
Един офицер от тълпата даде знак на войниците да го накарат да млъкне и върху гърба и раменете на осъдения се изсипа серия от ужасни удари с приклади. Но тия удари не повалиха атлетичното му тяло, нито го накараха да млъкне.
— Испанци!… — продължаваше да реве той. — Ние искаме да ви отървем от тиранията на благородниците, от лудостта на поповете, от грабителството на капиталистите!… Затова искат да съборят републиката… затова ни убиват!… Испанци!… Бийте се за републиката!
И гласът му повтори със страшна сила още няколко пъти:
— Бийте се за републиката!… Бийте се за републиката!
— Да живее републиката!… Да живее свободата! — почнаха да викат и другите двама осъдени.
Фалангистите, легионерите, роялистите, наварските доброволци и певците на серенади от пламенния Арагон се спогледаха мрачно, сякаш искаха да вземат дружно решение. И те го взеха. Колебанието им трая само един миг. Надавайки бесни викове, те разкъсаха кордона от войници, наскачаха по камиона и извадиха ножовете си.
— Безумци!… — успя да извика Доминго Алварес.
Телата на осъдените се снишиха и изчезнаха под ударите на бляскащите ножове. От платформата на камиона зашуртя кръв. Тълпата ревеше. Фани затвори очи. Когато ги отвори, камионът със заден ход се отдалечаваше бавно и даваше непрекъснати сигнали да му се отвори път.
Изведнъж тя се почувствува много зле. Тялото й трепереше от студ, ставите я боляха, краката и се подкосяваха, устата й бе пресъхнала. Главоболието, което усещаше от сутринта, бе станало непоносимо.
— Сеньора, искате ли да ви помогна? — попита някакъв мъжки глас.
— Не… няма нужда…
Правейки нечовешки усилия, тя се довлече до мястото, където бе оставила Робинзон, и се тръшна в линейката.