— Няма да повърна — отговори тя. — Но в един глупав бар пих лошо уиски.
Тя вървеше кротко, спокойно, опирайки се на ръката му. Удивително бе самообладанието, с което си Даваше вид, че всичко, що ставаше, не я засягаше ни най-малко, сякаш искаше да каже: „Аз се напих съвсем случайно… тъй… понеже ми хрумна“, и сякаш всичко това нямаше друга, по-дълбока причина. Като влязоха в стаята и, той я постави на леглото и покри със завивката. Тя следеше движенията му със своите уморени, блуждаещи, но в тоя миг някак удивени очи.
— Благодаря!
— Най-добре е да заспите — каза той. А тя отвърна:
— Да, ще гледам да заспя.
И притвори клепките си, които бяха подпухнали и сини и придаваха на лицето й съвсем мъртвешки вид.
Той постоя още малко до леглото и, докато умората и алкохолът я принудиха да заспи, като удавиха морфиновата жажда в тежък сън. След това се обърна към камериерката, която стоеше изправена до вратата:
— Сеньората е болна. Ако се събуди и позвъни за тебе, извикай ме веднага по телефона!
Той знаеше, че Фани Хорн щеше да се събуди след няколко часа и тогава мъчителната жажда за морфин щеше да я обхване с нова и по-страшна сила. Той искаше да бъде в този момент до нея и да я спаси от припадъка с няколко инжекции. Като излезе от стаята й, той отиде в една дрогерия и купи спринцовка, спиртна лампа и някои други принадлежности, които бяха необходими, за да приготви стерилен разтвор от морфина и да го инжектира без опасност от инфекция. Везни той имаше в куфара си. След като приготви грижливо всичко, той се навечеря в ресторанта, а после послуша струнния оркестър в хола и се прибра в стаята си. Стори му се, че във всички тия грижи към Фани Хорн имаше нещо странно и вълнуващо, което сякаш го бе изтръгнало от студената пустота на живота, който водеше досега. Обзе го желание да отиде в стаята й, да седне до леглото и да чака събуждането й, за да не я остави нито миг под пристъпа на мъката и лудуването, които щяха да настъпят. Успокоена от морфина, с нея можеше да се разговаря разумно. Би могъл да я посъветва да опита лекуване с постепенно намаление на дозите, да се отдаде на спорт, да кали волята си. Но всички тия размишления го накараха да почувствува насмешливо съжаление към себе си. Той, контрабандистът на наркотици, обмисляше как да се излекува една морфинистка! Дойде му на ум, че приличаше на някогашните бандити от Сиера Невада, които вършеха всякакви злодеяния, а след това в някоя пещера раздаваха правосъдие и част от плячката си на бедните. Откакто се върна в Испания, постъпките му ставаха всеки ден една от друга по-глупави. Нямаше да бъде чудно, ако скоро почне да ходи на литургия. „Трябва да замина по-скоро за Буерто Айрес!“ — помисли той, като че столицата на Аржентина със своите вертепи и кабарета бе някакъв нравствен санаториум, който щеше да го прочисти.
Настроен все тъй саркастично към себе си, той изпуши една цигара, след това облече пижамата си и легна, но не можа да заспи. Пред него отново изпъкна лицето на Фани Хорн и пак го обзе настойчивото желание да й помогне преди настъпването на кризата, преди да я отведат в някоя клиника, където състоянието й щеше да се влоши. „Жоржет Киди“ — горчиво помисли Луис, — „същото беше и с Жоржет Киди.“ И нея той искаше да измъкне от пороците, от падението, от физическата разруха на вертепите, но не успя. Защо го привличаха само такива прокълнати от съдбата жени? И той отново почна да се смее на себе си.
Някой тихо почука на вратата. Бе камериерката от първия етаж. Гласът й произнесе:
— Сеньората се събуди и мисля, че е твърде зле.
— Идвам! — каза Луис.
Знаеше какво ще види и все пак картината, която завари, го накара да потрепере. Мисълта му възстанови бързо трагичната сцена, която се бе развила в стаята. преди малко: тя се е събудила и решила героично да изтърпи остатъка от нощта; угарките от цигари и една празна бутилка вермут показваха усилието й да се бори докрай, но мъката на жадния за отрова мозък се бе събудил и шумът от припадъка накарал камериерката да изтича при него. Сега тя лежеше съвършено изтощена, почти в безсъзнание върху вишневочервения плик, докато разните части на облеклото й се търкаляха навсякъде по стаята. Косата й бе разпиляна в безпорядък, полата на костюма измачкана, а от блузата й висяха само парцали. Имаше нещо грозно и покъртително в разхвърляните предмети из стаята, в обърнатите столове, в разбитото огледало на гардероба, в съборените завеси, в кървавите бразди по лицето й, което бе издраскала с ноктите си, и в голотата на раменете и ръцете й, които от време на време потреперваха. Но по-мъчителни от всичко бяха разширените очи, който още блуждаеха по тавана с беса на делириума.