— Тук ли си? — попита Луис, като отиде при нея и докосна леко рамото й.
— Hombrei … — извика тя, като се извърна и подаде бледата си като мрамор ръка.
Възклицанието й бе приветливо, естествено, дори малко радостно. Сега от външността й лъхаше елегантност и кокетство, но драскотините върху лицето й напомняха все още за припадъка през нощта. Зеленикавите й очи играеха с мек изумруден блясък. Дълбокият сън, банята, коафьорът и сутрешната инжекция с морфин (лицето й показваше лека хиперемия) я бяха разхубавили. Сега тя носеше друг, по-светъл костюм, който засилваше акварелния колорит на бледо-русата й глава.
— Всъщност аз те чаках — каза тя.
— Така ли? — с изненада попита Луис.
И като изгледа овала на лицето й, фините й нервни очертания на челото, шията и ноздрите й, съзна че тя бе извънредно хубава.
— Ти често идваш тук — обясни тя. — Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.
— Това е цяло нещастие.
— Защо?
— Защото и полицията ме запомня лесно.
— Сега боиш ли се? — попита тя насмешливо.
— Не.
— Ще съжалявам, ако сега те уловят.
— Аз още повече. Но тук е невъзможно да ме уловят. Докато Луис се усмихваше самоуверено, тя го погледна изведнъж с мрачна и напрегната сериозност.
— Надявам се, че си по-добре — каза той и седна до нея.
— Почти съм съвсем добре — потвърди тя с горчивина. — Благодаря ти за пакета. Ти си джентълмен и сега мога да го приема като подарък, ако настояваш да не го платя.
— Настоявам да не го плащаш.
— Защото нямам пари ли?
— Отегчаваш ме с гордостта си.
— Това е единственото, което ми остава.
— Пази го пред другите.
— Защо не и пред тебе?
— Защото и двамата сме еднакво пропаднали.
— Ти не си пропаднал — каза тя замислено. И после попита:
— Какъв си всъщност?
— Какъвто изглеждам. Криминален тип.
— Не ти липсва жестокост.
— Според случая.
— Имаш право. Защо не ме смаза докрай?
— Защото ми хареса твърдостта ти.
— Постъпката ти е признак на сила. Някога аз не уважавах това качество у хората и затова сега съм развалина.
— Какво значи това?
— Нищо… — произнесе тя разсеяно, като устреми очи в картините.
IV
След това го погледна и каза живо:
— Тази сутрин питах за тебе в хотела. Изглежда, че си успял да минеш за благородник. Не е ли дръзко?
— Дръзко, но забавно.
— Как трябва да те наричам?
— Както другите: Луис Родригос де Иредна и Санта Крус.
— Какво изобилие на „р“!…
— Виновни са прадедите ми.
— О! … Стана дума и за прадеди?!…
— Защо не? — попита той, като се помъчи да проникне зад двусмислената усмивка върху лицето и. — Аз съм испанец, католик и благородник.
— Идалго без меч и пелерина.
— Заменил съм ги с револвер и тренчкот. А ти каква си?
— Аз съм от Пикадили — отговори тя, като стисна весело устните си.
— Така и предполагах — каза Луис със същия тон. — От нощните клубове навярно?
— Да. Разочарован ли си? ; — Никак. Живея без предразсъдъци. Кой те издържа?
— Богати приятели.
— Откровеност, която буди уважение.
— И която липсва у тебе, благороднико от Тарагона!…
— От Гранада — поправи Луис сериозно.
— Или от Кордона, все едно.
— Не е все едно. Нима не правиш известна разлика между мъжете.
— Сега, да!… Но знаеш ли, че ми харесва гротескният начин, по който се забавляваме!
— Тогава да обядваме заедно в „Палас“.
— При едно условие: да не ме заблуждаваш повече.
— В какво?
— В това, че не си Ерегия.
Луис трепна, но се окопити бързо:
— Добре. Нека бъда Ередиа.
— Много важно за мене е да зная истината — каза тя нервно и веждите й се свиха болезнено.
Изненадата на Луис премина в леко безпокойство.
— Аз съм фалшив Ередиа — заяви той дрезгаво и поправи гласа си, когато се изкашля.
— Лъжеш. Приличаш много на истинските…
— Познаваш ли ги?
— Да.
Използувам именно тази прилика.
— Не би рискувал да правиш това в Мадрид.
— Рискът води към успех.
— Какъв успех?
— В предприятието.
— Ти си пропаднал морално, но това не ти пречи да бъдеш Ередиа.
— Решила си на всяка цена да бъда благородник — каза той презрително. — Какъв снобизъм!…
— Не е снобизъм. Спомняш ли си как те посрещнах?
— О! … Едва ли ще го забравя.
— Държах се тъй, защото не допусках, не исках да бъдеш Ередиа!…
— Изглежда, че това семейство се е опитало да ти извади очите — произнесе той гневно. — За последен път ти казвам, че не съм Ередиа.
— О! … Не ставай зъл! — помоли тя тихо. И после каза бързо: — Да погледаме Веласкес! … Виж каква серия от идиоти… Тази грозота ме успокоява повече от чувствените богородици на Мурильо.