А маркизът на Tope Бермеха продължаваше да пие и да говори с онова неуморимо, цветисто, идалговско красноречие, което четиридесет години бе упражнявал по аристократични клубове, по монархични събрания и стрелбища за гълъби. Като свърши с похвалите за Фани, той се залови със своя драг Луизито: намекна неопределено за дребните грешки в младостта и побърза да изтъкне сегашните му качества на зрял и съвършен идалго.
— Обществото те чака — произнесе той тържествено. — Обществото иска да те види! Още един Ередиа трябва да блесне върху небосклона на възродена Испания! …
И на края. можеше да се заключи, че обществото щеше да загине, ако Луис не благоволеше да се появи в него.
Като изяде още един рак и изпи приблизително цяла бутилка коняк, маркизът на Tope Бермеха стана най-после да си върви и да разнесе новината за познанството на своя скъп Луизито с най-m,eu,dikdjd от всички сеньори в света. Барът бе почти празен. Луис плати сметката. На славния и беден идалго се удаваше да хапне и пийне така само когато плащаха роднини.
— Сега сме без маски!… — каза Луис на Фани, когато седнаха в ресторанта.
Напълно — глухо потвърди тя.
— Човек би казал, че се срамуваме от произхода си. което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.
— Аз не се срамувам даже от себе си — каза тя.
— Не бива да говориш така! Това значи да затвориш вратата към живота.
— Аз съм я затворила вече.
— Очаквах да помислиш, преди да кажеш това. Не съзнаваш ли, че те обичам?
— Ти не трябва да ме обичаш!
Тя задържа вилицата си и го погледна с упрек, сякаш той вършеше нещо осъдително срещу себе си, като я обичаше. От очите й лъхаше хладина и пустота на мъртво същество. Оживлението, което показа в Елрадо, бе изчезнало от тях.
— Значи, да се разминем? Всеки да продължи пътя си? Така ли?
— Тъй ще бъде най-добре.
— Кога трябва да се махна от тебе? — попита той горчиво.
— О! … Ти си като децата! — отвърна тя и в погледа й пак светна мек изумруден блясък, кокетството и радостта на ухажвана жена. — Аз съвсем не желая да се махнеш от мене.
— Тогава защо да се разминем?
— Защото няма какво да ти дам. Аз съм мъртва. Аз съм жена без тяло. Нима можеш да обичаш жена без ТЯЛО?
— Но ти ме обичаш… Ти ще се върнеш към живота.
— Не. Аз не те обичам… поне по тоя начин, по който би могъл да очакваш. И не зная дали е възможно да се върна към живота… да прекъсна инжекциите. Видя какво стана оная нощ. Мисля, че е късно.
Лицето й продължаваше да бъде все тъй бледо и в резигнацията, с която говореше, имаше някакво мъртвешко спокойствие.
— Не зная дали ме разбираш.
— Утре ще почнем лекуването — каза той решително.
А тя отвърна:
— Ще бъде безполезно. Опитвала съм толкова пъти.
Келнерът носеше ястията, до които двамата едва се докосваха, и после оскърбено прибираше чиниите. Защо тази двойка от испанец и англичанка, най-изисканата в целия хотел, не харесваше менюто? И келнерът отиде да направи бележка на готвача. А Луис и Фани впиваха погледите си един в друг с горчивото съжаление на хора, които се бяха срещнали твърде късно.
— Значи, ти познаваш Рикардо? — попита той след дълго мълчание.
— Да — отговори тя.
И бузите й потрепереха.
— Аз пък едва си спомням за него. Когато заминах, беше дете. Едно съвсем особено, набожно дете… Нямам представа как е изглеждал като възрастен.
— По външност той приличаше на тебе — каза тя с дрезгав глас.
— Какъв беше характерът му?
— Непреклонен и жесток.
— Но вероятно снизходителен към себе си!
— Той бе неумолим и към себе си.
Фани конвулсивно стисна юмруците си и дишането й се ускори, сякаш някаква ръка я бе стиснала за гърлото.
— И ти отиде да работиш при болните от петнист тиф в Пеня Ронда!… Защо направи това?
— За да бъда с него.
— Романтичка! … — произнесе той с усмивка. — Любов ли беше това?
— Не зная.
— Какво стана после?
Лицето на Фани доби цвета на синкав мрамор. Последната капчица кръв бе изчезнала от него. Челюстта й потрепера сякаш от студа на някакъв ужасен спомен. Но тя се овладя веднага.