За щастие, монахът не чу разправията им. Малко преди това бяха донесли вечерята му и в момента, когато двете се караха, той се изправи до масата и почна да чете молитвата си.
— Положително ще влезе в рая! — ниско каза Джек.
— Фани, защо не пиеш виното си?… Изглежда, че външността на негово преподобие почва да ти действува?
— Защо не? — каза Фани, като изпи чашата си наведнъж. А после внезапно почувствува меланхолия от това, че след половин час лицето на монаха щеше да изчезне и никога нямаше да го види пак.
— Прилича на Франшот Тон — авторитетно установи Клара. — Само че е по-нисък!
— Сега, вярвам, би го изстискала с удоволствие! — забеляза Фани.
Американката се усмихна покровителствено и не счете за нужно да отговори. Тя бе изтръгнала вече Мюрие от ръцете на Фани и тази постъпка я изпълваше със суетна гордост, но заедно с това и с известно съчувствие към приятелката й. Бедната Фани! Когато човек се роди безинтересен, нищо не може да му помогне.
В това време монахът свърши молитвата си и спокойно седна да яде. Вечерята му бе от най-евтините, такава, каквато навярно си заръчваха бедняците и …птиците в долното отделение на хана. Тя се състоеше от малко варен грах, зеле и сланина — всичко, поставено в една чиния. Докато той ядеше, а Фани водеше спор с приятелите си, защото настояваше да останат по-дълго в Авила, от шосето пред хана се чу врява и шум от камионен мотор. Съдържателят неспокойно изтича навън, но никой не обърна внимание на това. Джек, който не бе нито злобен, нито ревнив, а само избухлив и разглезен, отново върна разположението си към монаха и като размени няколко думи с него, въпреки противопоставянето на Фани, реши да му изпрати бутилка вино. Монахът я прие с благодарност, но поиска позволение да я изпие утре. Между четиримата пък се поведе полугласен ироничен разговор, който испанецът не чуваше поради отдалечеността на масата му. Той бе седнал в противоположния ъгъл на стаята.
— Обзалагам се, че няма да я изпие въобще — каза Джек гневно.
— Тогава какво ще я прави?
— Може да я подари някому.
— Или ще я изкърка на лягане — предположи Клара.
— Та що от това? — попита Фани.
— Ти му ставаш адвокат, мила? …
— С какво ни е оскърбил?
— Как с какво? … — попита Джек, който бе вече доста пиян от мансанилята. — Можеш ли да си представиш по-дръзка надменност от неговата?
— Глупости!… Човекът се държи съвсем нормално.
Бяха почти готови да се скарат, когато монахът свърши вечерята си и се облегна с лакът върху масата. Стана явно, че искаше да си иде, но от вежливост бе решил да разговаря няколко минути с тях. Или може би правеше това по силата на навика си да изучава хората. Красивите му очи се втренчиха последователно в четиримата.
— Вие… навярно сте туристи?… — попита той вежливо.
— Такова нещо!… — гаменски отвърна Джек. — Търсим смехории из Испания.
— Това правят повечето чужденци, които не познават страната ни — кротко забеляза монахът.
— Ние сме от тях.
— Може би се гордеете с това? — внезапно попита испанецът.
— Положително! — отвърна Фани вместо Джек. — Защото не сме свикнали да понасяме мансанилята.
Тя произнесе думите на испански за изненада на монаха, който се усмихна и промърмори снизходително:
— Ya lo veo!#1…
Той я погледна с острите си блестящи като черен диамант очи, сякаш искаше да каже: „Благодаря ви, но аз не се засягам от този сеньор!“ Фани почувствува вълнение от мигновената солидарност, която се бе установила помежду им. Присъствието на монаха бе задушило изведнъж раздразнението, което изпитваше от флирта между Клара и Мюрие.
Той й действуваше като мансанилята или, по-точно — заедно с мансанилята правеше обстановката някак магнетична, възбудителна и приятна… Това матово испанско лице, святкането на зъбите му, нервната и южна красота, аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му, съчетани тъй странно с християнско смирение, бяха всъщност очарователни, проникваха и завладяваха цялото й същество. Мълчанието, което настъпи след глупавата заядливост на Джек, щеше да изгони монаха, ако Фани не бе направила усилие да го задържи още малко.
— Вие към кой орден принадлежите, отче? — запита тя почтително.
— Оле, тя го нарича „отче“! … — изтърва Клара и прихна да се смее високо, защото бе също пияна.
— Аз съм от Дружината на Христа — отговори монахът, без да обръща внимание на смеха й.
— Какво е това дружество? — попита Джек. — Това не е дружество, сър, а религиозен орден, основан от нашия духовен баща Лойола.
— О-хо-о! … Значи, вие сте били йезуит? — тържествено установи Клара, а после погледна цялата компания, сякаш искаше да каже: „Уловихме го най-сетне!“