— Това съществително у нас не звучи много ласкаво заяви Джек.
— Причината са враговете ни — отговори монахът.
— А защо имате врагове?
— Защото дори самият Христос е имал малко приятели.
— Какви са целите на вашия орден?
— Те са прости, но не ми е позволено да ги излагам по кръчмите.
— Ликьори произвеждате ли? — попита Клара.
— Не, благородна мис.
— Вие не сте длъжен да отговаряте на глупави въпроси — произнесе Фани решително.
— Зная — кротко отговори монахът. — Но аз не считам господата за глупави.
— Ние сме само нечестиви — каза Джек.
— И разглезени — допълни Фани.
Клара и Джек избухнаха срещу нея с иронични упреци, но Фани не им обърна внимание. Тя наблюдаваше монаха, който пак я погледна с известна изненада, сякаш се учудваше, че тя реагираше по тоя начин и тъй решително бе готова да се скара със спътниците си заради него. Между погледите на двамата се установи отново мълчаливото съгласие, че Клара и Джек бяха разглезени деца, на чиято дързост не трябваше да се обръща внимание. Но нахалството им бе преминало вече всякаква граница! И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо. Може би към това поведение го принуждаваха само правилата на ордена. Може би ако този човек — властните и някак жестоко свити устни, острият поглед, в който горяха непримирими, фанатични пламъчета, финесът на цялата личност издаваха белезите на идалго, навлякъл расото por conviccion5, — може би ако този човек се намираше в някой клуб, на някое игрище, щеше да отговори на Джек с дуел, с юмручен удар в челюстта. Но сега се бе въздържал дори от всяка по-силна дума, бе направил това умело, красиво, със силата на оная вътрешна дисциплина, която изискваше орденът.
Едно внезапно засилване на врявата, която идваше отдолу, накара компанията да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на испански и секунда подир това удари върху пътната врата.
— Какво става? — попита Фани на испански келнера.
— Много неприятно, сеньора!… Работници отиват на митинг в Сеговия.
— Та какво от това?
— Искат да влязат вътре.
— Че нека влязат!
— Как? … Тук ли? — смаяно попита келнерът. Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална.
— Значи, митинг? … Срещу какво? — попита Джек.
— Срещу възстановяването на една стара черква в Сеговия — обясни Мюрие.
В Бургос, докато пиеха кафе, той бе успял да хвърли поглед върху заглавията на вестниците.
— Та нали Испания е прогресивна република?
— Там е работата! Прогресивна, но прекалено набожна и работниците протестират.
— Мълчете да чуем! — каза Фани.
Шумът и виковете продължаваха. Отнякъде дотърчаха две слугини, които уплашено се притискаха една към друга.
— Madrecifai#1… — захленчи по-младата от тях, чупейки ръце.
— Не се бой. Рамонсита! — утеши я другата. — Господарят изпрати Хоселито да повика цивилната гвардия.
— Какво може да направи цивилната гвардия?… Половината от нея са антихристи! … — продължаваше да хленчи Рамонсита.
Селският свещеник й бе внушил отдавна, че всички, които не признават краля, са антихристи.
Любопитството на компанията се превърна в тревога, когато по стълбите към трапезарията нахлуха хора с тежки стъпки. Чу се гласът на собственика, които убеждаваше умолително:
Майчице.
— Muchachos! … Muchachos!#1… Тези стаи са за господа. Тук има чужденци… англичани…
Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева ужасно:
— Дяволе, а ние да не сме кучета? … Днес то има равенство!
Човекът, който така свирепо настояваше за равенство, се показа на вратата. Той бе млад, чернокос, с грамадно телосложение и добродушни кафяви очи, чийто израз никак не отговаряше на сърдитите викове, с които цепеше посадата. Носеше чистичък работнически комбинезон и ако се съдеше по виковете му, бе малко пийнал. Зад него нахлуха другарите му, около десетима души, с вехти дрехи и баски шапчици. Всички имаха вид на работници или бедни интелигенти, въодушевени от идеята да манифестират заедно в Сеговия омразата си срещу средновековна Испания. Веднага щом влязоха, едрият обиколи с поглед трапезарията и когато очите му съзряха монаха, в тях блеснаха пламъчета на фанатична омраза.
— Другари!… — мрачно изръмжа той. — Ето един чернокапец!
И тръгна заплашително към представителя на реакцията. Но останалите бяха далеч по-трезви от другари си. Един от тях схвана веднага опасността, която заплашваше монаха, и като улови широкоплещестия за лакътя, предупреди разумно: