— Глупци!… Каналии!… — кипна Льоренте, — Вие за танци ли сте тръгнали, или на митинг? Кой поръча виното?
— Гилермо!
— Къде е Гилермо?
— Ето го!
— Арестувайте го! — каза Льоренте, като посочи на жандармите червенокосия. — Това е провокатор! Нашите другари го следяха отдавна.
След това се обърна към чужденците:
— Паспортите ви, сеньорес!…
— Как? … С какво право? — възпротиви се Джек.
— Тогава ще ви арестувам! — хладнокръвно предупреди Льоренте.
След късо обяснение всички бяха принудени да му дадат паспортите си срещу разписка.
— Свободни сте! — каза комунистът.
Джек и Клара тръгнаха към стаите си. Фани ги последва, но Мюрие й направи знак да остане в трапезарията.
— Нека видим дали раната не е опасна! — каза той. — Изглежда, че Джек го е халосал здравата.
Едва сега те си спомниха отново за монаха. Видяха го коленичил пред ранения с памук и марля в ръка, с които избърсваше кръвта от лицето му. Сцената напомни на Фани една старинна гравюра, изобразяваща монаси, които лекуват болни от чума. На един стол до ранения бе поставен малък кожен несесер с хирургически инструменти. Донесоха супник с преварена вода, в която монахът изля някаква течност, и после постави в него инструментите. Когато почна да работи, в стаята настъпи пълна тишина.
— Той пипа като лекар! — учудено забеляза Фани.
— Няма никакво съмнение, че е лекар — потвърди Мюрие, наблюдавайки бързия и ловък начин, по който монахът работеше.
Мюрие почувствува угризение. Той не се бе притекъл веднага на помощ на падналия, както монахът. Искаше да бъде до Фани, ако разярените работници се бяха нахвърлили върху тях. Да, пак Фани! Макар че всъщност трябваше да мисли вече за Клара, жената с доларите, която щеше да го спаси от колониите, от безпаричието, от униженията.
Раненият пъшкаше глухо. Костта над едното му око бе съвсем разрушена и монахът трябваше да изважда с пинцети късчетата и едно след друго от кървавата маса на смазаните мускули. От време на време той прибягваше към местна анестезия, манипулирайки изкусно със спринцовката. След това дойде ред и на смазаните хрущяли на носа. Когато изчисти и превърза всичко, само устата и едното око на нещастника бяха свободни от бинта. Монахът постави ръката си пред това око и попита кротко, с глас, който накара Фани да потрепере:
— Братко! … Виждаш ли ръката ми?
— Не! … Не!… — простена раненият.
— Карамба!… Наистина ли? — попита Льоренте, като се наведе.
— Да, сеньор!… — потвърди монахът. — Той е ослепял с двете очи… От раната и сътресението!
Фани и Мюрие се измъкнаха от трапезарията, а испанските работници се наведоха мрачно над ранения си другар. Бе арестуван един провокатор, бе взет паспортът на един американски лентяй, но Карлито, буйният и жизнерадостен Карлито, оставаше в мрак за цял живот…
След половин час посадата утихна. Сержантът и войниците от цивилната гвардия си заминаха с мотоциклети, като отведоха със себе си провокатора Гилермо. Анархистите, нахокани от Льоренте, отнесоха с камиона ранения си другар до най-близката болница. Монахът легна върху един от общите нарове в долното помещение на хана заедно с няколко съмнителни дрипльовци. Клара и Джек се прибраха в стаите си и заспаха след продължителна караница. Мюрие се отдаде на мрачни размишления върху своята безпринципност, но заспа също. Само Фани остана будна.
Отначало тя мислеше възмутено колко жестока и гаменска бе постъпката на Джек, а после й се стори, че пътуването в дъжда, в пороя и нощуването в тази испанска странноприемница имаше нещо страстно и възбуждащо, нещо трескаво и опияняващо, за което сигурно щеше да си спомня през цял живот като за ония незабравими усещания през първата младост, които никога не изчезват от паметта. Фани се усмихна плажено на магията, на това безкрайно приятно чувство, което бе обхванало цялото й същество веднага след влизането на монаха в трапезарията. Тя знаеше какво значи това. Тя се опита да не го признае веднага, да се отърси от нечистия импулс, който властвуваше над всички други по-възвишени усещания, но не над нея. Монахът трябваше да й принадлежи.
Желанието й бе неочаквано и вулгарно, но нима не можеше да се осъществи? Ексцентричните пориви, нейните прищевки, внезапните капризи бяха силите, които винаги управляваха волята й. Можеше да се очаква, че достойнството, с което монахът понасяше подигравките на американците, хладнокръвието му пред анархистите, античната поза, в която бе коленичил пред тялото на ранения, събуждаха у нея най-чисто възхищение. О, да! … Тя се възхищаваше от това! Но кой можеше да я упрекне за останалите чувства, които изпитваше? Мъжествената красота на монаха — така фина, така нервна, така южна и пламенна, — фанатичният огън в очите му, аскетизмът на тялото и душата, който прозираше под разкошния цвят на младостта му, възбуждаха вече Фани до лудост. В личността му имаше нещо, което я привличаше като пароксизмите на самата Испания, нещо екзотично и тайнствено, красиво и наситено с черен магнетизъм като позлатените и мрачни катедрали под лазурното небе на Андалузия. Това, което изпитваше, бе някаква странна, непозната досега смес от чувственост, от романтика и възвишен порив, подправени неизбежно от каприза да го притежава, от позата на светска суетност. Струваше й се, че заради една нощ, прекарана с този мъж, тя би могла да пожертвува всичко, що имаше! Сега тя вкусваше от мъчителната страст на класическия, испанския Дон Жуан, на развратника от Севиля, към девствената монахиня, Не приличаше ли Фани на него? Приключението щеше да бъде романтично, пикантно, възхитително! … Фантазията й потече като буен порой, който отвличаше пречките на действителността. Мисълта да се приближи до монаха като светска прелъстителка, любовната игра, борбата между духа и тялото, която щеше да настъпи у него, импулсите на сладострастното и въооражение — Фани си представяше наивно смъртния му грях всред магията на някоя черна, задушна андалузка нощ в килията на манастир, потънал всред мимози, палми и портокалови дървета — и най-сетне тщеславието на светска жена, която после щеше да разправя рядкото си приключение по модни места или в интимната самота с някой нов, интересен събеседник… всичко това радваше, възбуждаше и опияняваше Фани.