Инцидентът възбуди любопитството в залата още по-силно. Делото приближаваше до най-интересния си момент. В центъра на процеса изпъкваше едно положение, което никой не можеше да изясни, а именно: дали Джек пръв е почнал нападението, или работникът. Показанията на очевидците си противоречаха. Адвокатите на двете страни обвиняваха противниковите свидетели в лъжа. Собственикът на посадата, келнерът и двете камериерки в момента на сбиването не се намираха в трапезарията. Оставаше само едно лице, чиито показания можеха да се считат безпристрастни и решителни. Това лице бе монахът.
Сега цялото внимание на публиката бе съсредоточено върху него. След като го освободиха от клетва поради званието му, той описа инцидента с равен металически глас, със суха точност, сякаш обвиняваше някакво невидимо зло. Думите му отекнаха в тишината с неумолима строгост, с почти зловещо безстрастие. На Фани й се стори, че навярно по същия начин би говорил и самият Торкемада. И в последния момент точно, ясно, без да повиши или понижи гласа си, той заяви, че Джек Уинки бе нанесъл първия удар.
За няколко секунди в залата настъпи пълно мълчание. Фани чу само сухата редовна кашлица на прокурора и биенето на сърцето си. В оная част на залата, която бе заета от членовете на американската колония, се разнесе глух шепот, а после изведнъж множеството, представено от испански работници, почна да ръкопляска. Джек бе станал бледен като парафин, Клара гледаше уплашено, без да може да разбере нещо, а Мюрие подпираше глава ту на едната, ту на другата си ръка. Тъмните очи на Мартинес и Карвахал светеха мрачно под намръщеното му цицероновско чело. Вратът му се бе зачервил от вълнение. Цялото му същество кипеше от страстен гняв срещу йезуитите и републиката. Делото пропадаше, но в този последен процес той щеше да заклейми завинаги падението на обществения живот в Испания. Сега той обузда гнева си, за да го прояви в пледоариите с онова страхотно красноречие, което в Кортесите докарваше в ужас всичките му противници от крайната левица до клерикалите и монархистите. Но все пак, за да облекчи поне малко възмущението си, той извика драматично:
— Предлагам на свидетеля клетва!
За общо негодувание на испанската публика монахът бе принуден да се закълне. Той направи това спокойно, с безупречно достойнство и с тона, който издаваше скръбно съжаление за нарушената традиция. В залата се разнесе вълна от симпатия към йезуита.
— Граждани на Испания! … — — внезапно извика Мартинес и Карвахал и в гласа му прозвуча люта, убийствена ирония. — Слушайте! Един йезуит се кълне в истината!
Той беше извърнал лицето си към публиката и с якобински жест, разперил тогата си, сочеше монаха. Ь това беше най-страшното у Мартинес и Карвахал, това бе, което причиняваше бъркотии навсякъде. Той можеше да умъртви човека с езика си. Един йезуит се кълне в истината! Това бе все едно дяволът да чете евангелието. Без да искат, работниците почнаха да се смеят. Ех, че език пък имаше този Мартинес и Карвахал! И публиката продължи да се смее леко, безобидно по испански, докато звънецът на председателя я умири. Фани, забеляза, че твърдото лице на монаха се бе свило болезнено от този смях.
— Аз казах истината!… — произнесе той неочаквано с равния си металически глас. — И познавам лице, което може да потвърди думите ми!
— Кое е това лице? — бързо попита адвокатът на Карлос Розарио.
— Сеньора Хорн! — каза монахът. — Тя е в залата. На Фани се стори, че чува името си като насън или че се намира в театрален салон и тъкмо когато бе най-много погълната от представлението, я викат да излезе навън.
Сега се разнесе възбуден шепот от столовете на британската колония.
— Сеньора Хорн! — повтори безстрастно гласът на съдията.
Фани се изправи инстинктивно. След кратко съвещание съдът реши да бъде разпитана. Мартинес и Карвахал отправи някакви възражения, които не се уважиха. А после настъпи напрегната тишина, всред която се чуваха само автомобилните клаксони и звънтенето на трамваите от „Пуерта дел Сол“. Адвокатът на Карлос Розарио, зад когото стоеше Работническата конфедерация, един мъничък рус испанец със сини очи, направи няколко крачки от банката и застана пред Фани.
— Говорите ли испански? — попита той тихо.
— Да! — смело каза Фани.
Испанецът раздипли тогата си и сочейки монаха, произнесе високо и тържествено:
— Сеньора Хорн!… Потвърждавате или отричате, думите на отец Рикардо?
В тоя момент Фани изпита усещането, че я питаше не адвокатът, а самият отец Ередиа, и това усещане се превърна за нея в пълна сигурност, когато инстинктивно обърна очите си към монаха и погледите им се срещнаха. Главата й почна да се върти. Сърцето и Заби лудо… Тя се намираше в състояние, подобно на онова, което изпитват престъпниците, решени предварително да извършат деянието си, но колебаещи се в избора на момента за действието. Съзнаваше много остро, че нямаше време да разсъждава, и все пак разсъждаваше, мъчеше се да определи дали сега трябва да почне. Лоялността към Джек я задържаше, страстта я караше да действува. В едното блюдо на везните стояха Джек, Клара, Мюрие, другарската солидарност и веселието, в оргиите на удоволствията. Сега в това блюдо се намираха подлостта и лъжата. В другото блюдо бе монахът Ередиа и почтената истина. Но какво ставаше в тоя момент у нея? Извършваше се някаква драматична борба между доброто и злото? Фани съзна изведнъж, че това бе само борба между две подлости. За миг тя се поколеба. Желанието да каже истината не бе нищо друго освен подлост, освен сметката на страстта й, която искаше да предразположи монаха към себе си. И Фани почувствува с леко смущение на съвестта, че преодоляваше тази сметка, тази подлост, която публиката, включително и отец Ередиа, щяха да помислят, че бе някаква правдивост, някаква особена честност на характера й. Не, Фани не обичаше да блести пред хората с фалшиви качества, както не можеше да търпи и фалшиви скъпоценности. Но тя съзна изведнъж, че сега монахът вярваше твърдо в тая несъществуваща добродетел, че в тоя момент нищо не би го отвратило повече от личността й, нищо не би попречило повече на бъдещите й планове, ако потвърдеше лъжата на Джек, на Клара, на Мюрие…