В това състояние тя скиташе от град на град, пътуваше между портокаловите и маслинени гори на Андалузия, разглеждаше музеи, дворци и катедрали. Под тропическия блясък на слънцето конфликтите между хората ставаха по-непримирими, богатството изглеждаше по-безнравствено, бедността — по-тъжна. В Малага тя видя как няколко младежи роялисти стреляха от една елегантна кола и убиха местния водач на комунистическата партия. Властта ги арестува, но на другия ден тълпата нападна затвора и уби младежите с тояги. В Кадикс публиката освирка предпазливостта на един млад, неопитен тореро. „Подлец! … Животно! Страхливец!… Взе ни парите за нищо!“ — възмутено крещеше тълпата. Оскърбеният тореро се хвърли напред и рогата на бика разкъсаха червата му. Той направи това срещу двеста пезети, които му бе обещал импресариото. Как, възможно ли бе да се излага така човешкият живот срещу двеста пезети?… Фани гледаше потресена кървавите следи по пясъка. Но зрелището продължи. На арената излезе друг тореро, облечен в злато и коприна, който умъртви бика с един удар, и публиката закрещя френетично: „Оле, какъв храбрец!… Браво, момче! Браво, синко на Севиля!“ — защото щастливецът произхождаше от Севиля, а Севиля бе люлката на тореадорите. Така Фани продължаваше да скита из тази страна на огнени страсти, на ярко слънце и лазурно небе, за да изпита по-дълбоко сладостната и болезнена спазма на мъката си, за да вкуси по-пълно от суровата логика на живота, която още не познаваше.
Една вечер в Алхесирас температурата й се покачи внезапно на четиридесет градуса. Дойде лекар — дреОон млад човек с монокъл и ръкавици. Претенцията му да говори френски щеше да умори Фани.
— Папатациева треска! … — каза той, след като погледна внимателно очите и, без да се интересува от другите симптоми.
— Опасна ли е?
— Ще мине след три дни.
На четвъртия ден температурата действително спадна и Фани оздравя. Тя му предложи следуемия се хонорар, но лекарят отказа да го приеме.
— Аз дадох обет на Богородицата да лекувам една година без пари — обясни той просто.
Същия ден Фани отпътува за едно планинско село в Сиера Невада.
Селището се наричаше Маитена и бе на около двадесет километра от Гранада, но Фани не намери нищо привлекателно в него. Реши да отиде в един хотел, разположен още по-навътре в планината. Според сведения на туристическото бюро в него имаше сто стаи, пълен комфорт, а също и водачи, и мулета, ако сеньората пожелае да се изкачи на Муласен или Пикачо де Ведета, най-високите върхове на Пениберската верига.
Автомобилът запълзя по асфалтираното шосе към чимтсла. Омаяна от пейзажа, Фани каза на Робинзон да кара по-бавно. Гледката ставаше все по-безплодна, и по-дива и величествена. Под вечно синьото небе, под ослепителния блясък на слънцето пред очите й се разкриваше панорама, сякаш останала от първите дни на битието. Като че някаква гигантска ръка бе насякла с яростни удари мъртвите долини с пресъхнали реки и голите масиви, по които нямаше никаква друга растителност освен редки сивозелени кактуси с чудновата форма и оскъдни остатъци от дребни храсти и изгоряла вече от слънцето трева. По слюдените шисти играеха подвижни сивосинкави отражения, които наподобяваха блясък на диаманти, пръснати между други зеленикави или с цинобърен оттенък скали. Никакво пеене на птици, никаква свежа зеленина и шуртене на поток не оживяваше тази огромна пустинна падина, това вечно мълчание. Само задавеното бумтене на автомобилите, които се спущаха от хотела към Маитена и Гранада, нарушаваха глухата тишина. Сухият и нажежен въздух трептеше от тропически зной, някаква огнена и пронизваща мъка, която накара Фани отново да мисли за Ередиа.
Защо не я приемаше той да му помага в Пеня Ронда? Толкова ли бе покварена, непоносима? Нямаше ли у нея достатъчно сила да се държи прилично, да не оскърбява с никаква постъпка, с никакъв намек за чувствата си монашеството му? Той трябва да бе виждал тези места, защото семейството му живееше в Гранада. Колко много приличаше той на този пейзаж, така суров, така ослепително красив и безплоден! Колко странна бе тая прилика между характера на човека и природата в Испания! Ах, как всичко около нея се свързваше с образа му, който виждаше ден и нощ, който я привличаше като жесток и сладък магнит! …
Една неочаквана гледка я изтръгна от мислите й. Автомобилът настигна някаква жена, която вървеше пеш и държеше юздите на магаре, впрегнато в малка каручка. Животното вървеше бавно и теглеше с мъка товара си нагоре по стръмното шосе. Жената крачеше до него, не по-малко уморена от адската горещина, и от време на време дърпаше юздите му, за да го подкани към по-жив ход. Фани щеше да я помисли за испанска селянка, ако лицето и облеклото и не изглеждаха твърде странни за тия места. Непознатата бе удивително мършава и суха, с побеляла вече коса. Носеше светла блуза и старомодна тясна и дълга пола със смешни гарнитури по шевовете. Босите й крака бяха обути в дървени сандали, прикрепени с ремъци за ходилото и глезена. Главата й бе покрита с широкопола сламена шапка, която щеше да бъде твърде естествена за климата, ако не бе остатък от отдавна миналата мода на шапките с изкуствени цветя. Под нея Фани видя лицето й — сбръчкано и добило от слънцето почти шоколаден цвят. Но две бистри сини очи оживяваха това странно лице.