Робинзон извърна глава към Фани и я погледна въпросително, сякаш искаше да каже: „Видяхте ли? … Обзалагам се, че това е англичанка“… Фани му направи знак да спре. Количката и мулето, водено от жената, се изравниха с автомобила.
— Are you Englich?8 — попита Фани.
— Yes! … Yes!9… — Непознатата подпря с два камъка
колелата на количката си и радостно дойде при тях, — Аз съм мис Смитърс!…
— Драго ми е! … — каза Фани. — В хотела ли живеете?
— Зимата прекарвам в Маитена, а през лятото живея в една пещера.
Тя посочи с ръка близките скали върху склона на планината, по който се виеше шосето.
— Трябва да е много здравословно! — произнесе Фани, гледайки съчувствено сините очи на мис Смигьрс. В бистротата им прозираше смес от тиха лудост и добродушие.
— Уверявам ви, това е прекрасно! Отдавна ли живеете тука?
— Много отдавна. През лятото слизам в Маитена за провизии.
И тя нежно потупа магаренцето си по хълбоците.
— Възхитително! — каза Фани.
— Искате ли да ви предложа малко мляко? — сърдечно попита мис Смитърс. — В пещерата аз имам коза.
— Благодаря! … Пих оранжада в Маитена. Моля ни, не се безпокойте!
Но мис Смитърс наля в една глинена паница мляко от тенекиения съд, който караше в количката си, и поднесе паницата първо на Фани, след това на Робинзон. Млякото бе студено и освежително, защото съдът имаше двойни стени. Фани го изпи с удоволствие. Очите на смахнатата се втренчиха нежно в лицето и.
— Искате ли да видите пещерата ми? — внезапно попита мис Смитърс.
— Съжалявам!… Не разполагам никак с време.
— Тогава позволете ми да ви подаря една библия !… О, не се смейте!
— Не, аз не се смея.
— Струва ми се, че всички сънародници са наклонени да се смеят, когато ме видят. Но аз намирам, че библията е най-съвършената книга. След нея идват книгите на Унамуно. Чели ли сте Унамуно?
— Не — каза Фани.
— Тогава прочетете есето върху манастира на Сигуенца.
— Ще го направя — обеща Фани. Мис Смитърс измъкна от количката си една книга и я подаде на Фани.
— Вечер, когато всичко утихне, аз пея псалми… тъй… разбирате ли, като стария и неук монах в Сигуенца, който усеща бога само със сърцето си, без разума.
— Завиждам ви! Благодаря за книгата!
— Аз се чувствувам много щастлива, когато подаря-някому библия. Разбира се, аз не правя това на всеки срещнат.
— Трогната съм!
Фани избърса потта от челото си. Със спирането на автомобила бе изчезнала прохладата, която се образуваше от движението на въздуха. Мис Смитърс забеляза това.
— Довиждане, мила!… Продължете пътя си! Вие не сте свикнали с тукашния климат.
И тя подаде ръка.
Двете жени се разделиха. Едната — млада и цъфтяща — отиваше с автомобила си към луксозния хотел, другата — стара и сбръчкана като маймуна — се връщаше с магаре в първобитната пещера. Едната изгаряше в пароксизма на неутолените си желания, другата, угаснала, отиваше да пее псалми. Коя бе по-разумна? Или и двете бяха еднакво оглупели, еднакво побъркани от света, към който принадлежаха? Но Фани не помисли за това. Тя се загледа отново в дивия, ослепително ярък пейзаж, който поглъщаше личността й. напълно.
В хотела тя се изкъпа и легна да спи. Като се събуди, излезе на терасата да закуси. Слънцето клонеше към запад и от планината почна да подухва лек, освежителен ветрец. На юг, догде око стигне, се разстилаше плодородната равнина на Андалузия — необятен килим от вече жълтеещи ниви, изпъстрени с тъмнозелени петна на портокалови и маслинови гори. На север, към Кастилия, се очертаваше мрачната синевина на Сиера Морена и Екстремадурските планини.
Пред хотела в подножието на терасата пристигаха автомобили и мулета с туристи, които се връщаха от Пикачо де Велета и Муласен. Повечето бяха англичани и германци. Те носеха дълги бастуни с куки и въжета за катерене по скалите. Едни слизаха към Маитена, докато други бързаха да влязат в хотела и да освободят краката си от тежките подковани обувки. На