За да убие времето си, той усвои навика да ходи сутрин в Прадо, най-вече в залата на Веласкес, чиито картини го изпълваха с някаква ведрина, с усещане за действителност, която задоволяваше душата му, така че Луис, след като бе стоял пред „Пияниците“, „Предачките“ и „Менилите“, не изпитваше досада да се разходи после по „Пасео де Реколетос“ и да погледа хората. Същото чувство изпитваше той, когато препрочиташе „Дон Кихот“ и „Ласарильо де Тормес“. В музея
1- книгите, в квартала около Сиудад Университариа Лунс усещаше истинското достойнство на народа си ето една каста от побъркани мистици, от лицемери и самохвалковци потискаше безмилостно и обличаше за извлечение на цяла Европа в палячовските дрипи на традицията. Но каква стойност имаше да съзнава това, и гато стоеше тъй далеч от народа си, когато оставаше безучастен към неправдата, когато не се интересуваше от съдбата на нищо друго освен на мръсната си търговия? И той почувствува за лишен път, че бе пропаднал човек, че не можеше да излезе вече от себе си, че угризенията, които изпитваше, бяха само слаб и никому ненужен порив срещу неправдата, само жалък фарс на остатъците от предишното му нравствено съзнание. Липсваше му воля. Не можеше да направи нищо. Изворът на нравствената енергия, който осмисля съществуването бе пресъхнал вече у него.
„Та що от това?“ — Той си зададе въпроса и се надяваше погрешно на себе си. Глупавата сантименталност, в която бе изпаднал, се дължеше сигурно на бездействието му от забавянето на телеграмата. Да пристигнеше веднъж тази дяволска телеграма! … Разнообразието на гътуването, рисковете, възбудата, която го обземаше при допир с други мошеници, подобни на него, щяха да го измъкнат от това състояние, да запълнят отново съществуванието му. Но колкото повече чакаше телеграмата, толкова по-голямо ставаше нетърпението му. Престана да посещава музея. Почна да лежи по цял ден в стаята и да чете глупави детективски романи, като пиеше много и проклинаше бавността на аржентинеца.
Един следобед телефонът в стаята му позвъня и го изтръгна от това състояние.
Един женски глас питаше малко неуверено за Луис. Коя от „лелите“ — помисли той с досада. Донинда навярно бе разпръснал вече новината за пристигането му между всички роднини. Гласът обаче имаше чужд акцент и питаше за известния само вън от страната сеньор Ромеро. Кой може да бъде? Значи, в хотела имаше лице, което го познаваше от чужбина!
И Луис почувствува тревога.
— Кой е? — попита той.
— Една позната.
— Името ви, моля?
— Не е необходимо.
— Какво обичате?
— Бих желала да се срещна с вас…
Луис ядосано затвори телефона. „Глупачка!“… — помисли той. Жените често го безпокояха по такъв идиотски начин. Ала после му дойде на ум, че това бе навярно гласът на някоя от жриците на любовта, които конкуренцията бе изгонила от Сан Себастиан. Луис изобщо не мразеше тия жени. Всички проявяваха една и съща слабост да се влюбват в него и да му помагат самотвержено в контрабандата. Той почувствува известно съжаление, като помисли, че това е може би гласът на някоя от тези не винаги безскрупулни и вечно унизени жени.
Телефонът позвъни отново. Непознатата не се отчайваше.
— Казвай! … — произнесе Луис бащински.
— Искам да те видя!
— Къде сме се виждали по-рано?
— Не сме се виждали изобщо.
— Лъжеш! … Коя си ти?
— Една англичанка — троснато отвърна гласът.
— Да не си Едит с фалшивите бисери?
— Не съм никаква Едит!… — още по-сърдито отвърна гласът.
— Е, не мога да те позная!… — добродушно заяви Луис. — Кажи, коя си? …
— Не е важно — упорито отвърна непознатата.
— Тогава върви по дяволите и ме остави на мира! … След вечеря ще бъда в „Негреско“. Обади ми се да ти дам малко пари.
И Луис пак затвори телефона. Нямаше никакво съмнение, че това бе Едит — една изнудвачка на възрастни мъже, която бе скитала из Южна Америка, та знаеше малко испански. И тя обичаше Луис и даже си позволяваше да го ревнува. Имаше смешни пориви на порядъчна жена. Най-голямото й удоволствие бе да бродира кърпички и да зашива скъсаните копчета на дрехите му. Тя често проявяваше нахалството да се влачи след него и да го изненадва с подобни тайнствености. Но сега Луис не се разсърди. През главата му мина мисълта да я вземе със себе си до Рио де Жанейро и да я натовари с риска да носи куфарите. Ако попаднеше в ръцете на полицията, Едит би предпочела по-скоро да й изтръгнат езика, отколкото да каже от кого е получила стоката. Да, това бе сигурно Едит! И Луис се зарадва, когато телефонът позвъня пак.