— Ще ги дам — каза Фани. — Утре ще имате и чека.
— Благодаря!… — изхриптя йезуитът. — Сега трябва да ви кажа всичко докрай… Простете!… Изпитвам непреодолима нужда да говоря… Единственото добро нещо в нашата система е изповедта, но и тя се използува почти винаги за най-долни цели… Да, изповедта, която облекчава тайнствено всяка съвест… Ще почна най-напред от себе си… Аз произхождам от семейство на дребни благородници, на дребни кралски чиновници. Векове наред прадедите ми са яли трохите от дворцовата трапеза и са били принудени да мълчат, да одобряват и да се покланят, когато кралят е благоволявал да направи някоя глупост или някоя подлост. Но преди всичко те са мълчали… да, мълчали са от леност, от подлост, от страх да не загубят мястото си. Аз съм като тях… Аз съм получил тая печална духовна наследственост от тях. Аз също мълча и си затварям очите пред лъжата на нашата метафизика, на нашия морал, на нашата лъжеблаготворителна дейност от страх да не загубя хубавата си стая в резиденцията и книгите си, и доброто си ядене, и отлежалото вино. Аз обичам да си поспивам следобед и когато се събудя, да изпия чаша силно кафе и да чета Шекспир или Софокъл в оригинал… Та кой не обича това? Да, това е прекрасно, но подло и отвратително, когато съзнаваш, че други работят вместо тебе, че единственото ти задължение е да прочетеш няколко лекции в седмицата пред бъдещи кюрета и монаси, които от своя страна ще убеждават хиляди верующи в безсмъртието на духа и глупостите на задгробния живот, за да бръкнат по-дълбоко в кесиите им. Двадесет и две години, откакто съм влязъл в ордена, аз съзнавах, че това е подло, че това е безсмислица, че животът… обществото биха могли да се наредят с много повече честност и с много повече радост, но мълчах, защото мълчанието пред подлостта е моята наследственост и моето възпитание… защото нямах сили да отхвърля лъжата и да го заявя така, както го казвам сега пред вас… Впрочем и сега аз говоря от лудост, не от морална сила. Нервите ми са разстроени. Усещам как ужасът на този лагер, на тази болница ме побърква напълно, как самата действителност отхвърля като антитеза безсмислицата на моето съществуване, на нашия орден, на цялата католическа система и дори… о, не зная, може би… може би на целия днешен строй! Днес всичко тъне в кръв, страдание и бъркотия, но от този хаос, от тия пепелища утре може би ще се роди един нов свят. Аз съзирам вече този свят, сеньора, съзирам го в мисълта си, при все че не мога да му принадлежа, защото съм жалък и ненужен отломък от старото, защото тези двадесет и две години, прекарани в ордена, убиха волята ми, научиха ме на леност, на спокойствие, на добро ядене и подлост… Аз оставам в разрухата на старото, но има жизнени характери, има хора, излезли от народа, които… Наблюдавате ли понякога Доминго Алварес?… Той е селянче, което открих в Ла Манча и с голям труд го настаних в една от нашите семинарии, казах ли ви, че Ередиа го наказа?… Да!… Струва ми се, че Доминго ферментира. У него става нещо. Той ще разкъса веригите, с които нашият орден сковава всяко живо същество, всеки човешки дух… Видите ли? Има сили, които не могат да се задушат, които искат да живеят. Доминго произхожда от безимотни селяни, ратаи, от човешкия добитък в латифундиите на херцог Алба… Но той е сто пъти по-достоен за живот от нас, аристократите, сто пъти по-разумен от Ередиа, защото не вижда миражи, сто пъти по-честен от мене, защото не може да търпи подлостта, когато я съзнава…
Монахът млъкна и с наведени очи се загледа в пространството пред себе си, сякаш очакваше с меланхолично смирение да бъде обсипан с хули. Но Фани не наруши паузата, а го остави да приказва докрай.
— Отклоних се… Простете! Сега искам да ви кажа няколко думи за Ередиа и за моите отношения с него — продължи той. — Това ви засяга. Ако човек е способен, амбициозен и енергичен, нашият орден го превръща във фанатичен демон. Ередиа е един от тези демони. Кръвта и духът му са излъчване на самия Лойола. Той е един ужасен, модерен, кошмарно неумолим Лойола, по-страшен от истинския, който поне, преди да му се яви Богородицата, е живял доста разгулно, та познава човещината… Мисля, че е определен за заместник на Сандовал, а може би някога ще стане и генерал на ордена. В личността му има нещо магнетично и пленително. Впрочем вие сте почувствували това достатъчно. Сандовал го пази като очите си и едва след дълги колебания му разреши най-сетне да опита ваксината си в Пеня Ронда. Това съвпадаше с вашето идване в резиденцията, което изплаши супериора. Простете, сеньора!… Не зная дали го съзнавахте, но в държането ви тогава имаше нещо особено, което събуждаше подозрение… Сандовал го анализира подробно, понеже на младини е бил кавалерийски офицер и познава жените. Той бе забелязал неспокойното святкане на очите ви, възбудата в гласа ви, нервните движения. Същите неща направиха впечатление и на мене. Сандовал се боеше най-вече да не отклоните Ередиа от ордена, да не станете една втора Пепита Хименес. Раболепието ме накара да споделя опасенията му. Казвам раболепието, защото ми липсваше доблест да понеса едно мъмрене. Ако си спомняте, когато дойдохте в резиденцията, аз се разприказвах пред вас за достойнствата и заниманията на Ередиа. Направих го просто тъй… за да има с какво да ви забавлявам или може би от някаква несъзнателна симпатия към вас и към интереса ви за Ередиа. Но, за нещастие, супериорът бе подслушал разговора ни и веднага след вашето излизане ме смъмра строго. Оправдах се, като излъгах, че просто съм искал да видя до какви граници ще стигне интересът ви към Ередиа. Това беше подло без съмнение, но нима можеше да се очаква друго от мене? Ще кажа само за свое оправдание, че тъкмо по това време бях издал една книга върху нашия средновековен философ Суарес. Тази книга даваше съвсем ново тълкуване на ьдеите му и чрез нея се нареждах в лагера на по-свободната католическа мисъл. Но дори тази жалка свобода в мисленето… разбирате ли, дори тя ми струваше едно обвинение в ерес от архиепископа на Толедо. Аз се намирах, тъй да се каже, в немилост и търсех раболепно защитата и доверието на Сандовал. Обясненията ми го задоволиха. Дори нещо повече, спечелих малко от личното му благоволение. Казах ви, че този старец трепереше над Ередиа като над най-безценното нещо в ордена. Вашето посещение в „Ареналес“, което стана известно още същия ден в Толедо, само ускори тръгването на болницата за Пеня Ронда. Надявахме се че там никога не бихте намерили Ередиа. Въпреки това Сандовал ми заповяда да го придружа и следя, докато работи там. Може би се учудвате на тия странни отношения в нашия орден. За нас те са напълно естествени дори в своята най-унизителна крайност. Наблюдението, следенето, шпионирането, дори ако искате, вулгарното подслушване на разговора са изпитани средства за запазване на дисциплината и чистотата на идеите в нашия орден… Пристигането ви в Пеня Ронда ме постави веднага нащрек. Около две седмици наблюдавах отношенията ви с Ередиа най-внимателно и като не открих нищо необикновено в тях, писах на Сандовал, че подозренията му са неоснователни, поне що се отнасяше до държането на Ередиа към вас. Изброих-благодеянията ви най-подробно и същевременно като верен син на Христовата дружина, който се грижи за интересите й, осмелих се да изкажа идеята, че благодарение на щедростта ви и вашето идване тук можеше да намали значително разноските на ордена по издръжката на болницата. Да, спомням си, че писах точно това… Но странно, и Ередиа бе писал същото на Сандовал. Какво стана след това — знаете. Вие поехте почти напълно издръжката на цялата болница. Сега виждате разликата между него и мене. Моите действия биха подли, нищожни, раболепни… Аз мислех само за спокойствието и библиотеката си, за материалното благополучие на ордена, което ми осигуряваше нови книги, обилно ядене и арагонско вино. А Ередиа мислеше за други неща… Та нали орденът има нужда от пари, за да работи за монархията, която ще му се отплати с нови привилегии! Нали трябваше да открива още духовни училища, нали трябваше да обучава още монаси и кюрета, да разширява още католическата империя, да смъкне насила тъжния Христос на земята!… Не се смейте, сеньора! … Това е Ередиа. Нима бихте могли да се смеете на Дон Кихот, когато се сражава с овци и вятърни мелници? Съжалявайте само моя здрав разум, моята подлост! … Аз не вярвах в личния бог, в догмите на християнството. За мене съществуваше само абсолютната идея, само нейното развитие, но и тя ме оставяше безстрастен, аморално безразличен зрител на злото в света… Аз живеех като епикуреец. В Толедо имах и любовница. Това беше една суеверна маркиза, една вдовица, на която най-сериозно доказвах, че само прелюбодеянието с духовно лице не се счита за грях след смъртта на мъжа й. Сутрин аз четях лекции по монашеска етика, доказвах патетично пред бъдещите кюрета смисъла на въздържанието, а следобед посеща