— Почти бях забравил — каза той. — Преди петдесет или шестдесет години живях в една от тези вили в продължение на седмица и понеже са напълно еднакви… Той не довърши, обърна се и тръгна обратно към малкия дървен олтар на източната стена.
— … показаха ми къде да крия бижутата и скъпоценностите си, ако нямам доверие на градинарите. — Господарят Ли протегна ръка, натисна малка дъска и я отмести встрани, после бръкна в отвора.
— Проклет да съм! — извика той, защото когато отново извади ръката си, в нея имаше малък дебел бележник.
Седнахме край масата, за да го прегледа. Дори и Господарят Ли не можа да разбере какво означава написаното в него, защото там имаше само някакви знаци и цифри, вероятно проценти, но никъде не беше отбелязано какво точно означават.
— Сумата непрекъснато расте и изведнъж процентите се удвояват. Мога само да кажа, че ако това са пари, Ма Туан Лин спокойно е можел да си купи имение! на Въглищарския хълм — каза Господарят Ли. След това обърна на последната страница и измъкна нещо.
— Вол! Виж това! — възкликна той щастливо. Беше малък мастилен отпечатък, изобразяващ клетката, взет вероятно от стар каменен релеф. Казвам каменен, а не метален, защото имаше неясни и размазани контури. Въпреки това, без никакво съмнение, изображението беше на същата клетка. Господарят Ли погледна гърба на отпечатъка с надеждата да намери някакъв обяснителен текст, но там имаше само надпия направен с бързописа на Ма Туан Лин. Преведе ми го:
— Осем! Намерих всичките осем! Сега не могат да не ми дадат основния дял и костите ми ще почиват на Върха на Белия дракон!
— Учителю, знаеш ли какво означава това? — попитах аз.
— Не, но е интересно — отговори той. — Върхът на Белия дракон се издига над една много богата долина недалеч от Шенси и Ма Туан Лин винаги е твърдял, че някога там се е намирало имението на предците му. Това е лъжа, разбира се. Струва ми се, че се е надявал да го откупи, а то би струвало невероятно много пари.
Скоро след това се качихме на лодката и се прибрахме в града, без да се случи нищо особено. Отбихме се в колибата на Господаря Ли колкото да скрием клетката под издигнатата платформа, предпазваща сламениците ни от водата, която се стича по пода при дъжд, след което той ме накара да го занеса във винарната на Едноокия Уонг. (За него съм говорил по-обстойно в други мемоари и тъй като тук въпросната личност не играе някаква по-значителна роля, достатъчно е да кажа, че кръчмата му се намира в квартала на престъпниците до Небесния мост и в нея Господарят Ли винаги може да намери полезни хора, което направи и сега.) Помоли двама фалшификатори бързо да направят копия на отпечатъка, който намерихме във вилата на Ма Туан Лин, и накара една шайка улични хлапета да дадат по едно от тях на всички първокласни крадци, за които успя да се сети.
— Виждаш ли — каза той след това, когато се хранехме на персоналната му маса, — има голяма вероятност, когато Ма е писал на гърба на този отпечатък, да е имал предвид именно клетки, а не нещо друго. Ако е така, значи е намерил осем. Тогава къде са другите седем?
Свих рамене:
— Може би у дома му. Може би в работния му кабинет.
— Вол, имай предвид, че тази клетка е много стара и великолепно изработена. Тя е забележително творение на приложните изкуства и ако Ма Туан Лин притежаваше осем подобни на нея, без съмнение би превърнал факта в повод за множество банкети, на които отново и отново да изтъква безпогрешния си инстинкт и проницателния си школуван интелект, които му дават възможност да открива съкровища там, където по-обикновените хора не успяват. Доколкото знам, такова нещо не е имало, а и да не забравяме как го е казал: „Осем!
Намерих всичките осем! Сега не могат, да не ми дадат основния дял и костите ми ще почиват на Върха на Белия дракон!“
— Сякаш е имал съдружници в някакъв бизнес — казах аз колебливо. — Изглежда клетките са били много ценни за тях, толкова ценни, че се е надявал срещу тях да му отстъпят основния дял.
— Точно така. Изглежда е искал да размени клетките срещу проценти от предприятието. Може би съществуването им е трябвало да бъде запазено в тайна, а може би не. Ако не — продължи мъдрецът, — на Ма Туан Лин и през ум не би му минало да влиза в съдружие с по-низши от него същества. Следователно партньорите те му би трябвало да са мандарини с неговия или с по-висок ранг, а те имат склонност да събират редки предмети и да ги излагат на показ в къщите си, така че посетителите да им завиждат.