— Ханджийо шеста степен Ту…
— Шест към пет! Шест към пет! Последен шанс шест към пет! Пари, пари, пари! — това изкрещя Менг Златният зъб.
— … твоите престъпления са много по-ужасяващи, отколкото човек би могъл да изобщо да си представи…
— Уап-уонг, уап-уанг, уап-уонг, уап-уопг!
Това пък беше търговецът на гребени и четки за коса, който привличаше клиенти като блъскаше едновременно барабан и гонг.
— … и ако имах пълномощията да го направя, бих…
— Сиропи вкусни, изстудени с лед…
— Дръжте го! Крадец! Върни ми пояса!
— … бих те осъдил на Хилядата отсичания…
— … като започна от вонящия ти член и бабунските ти топки, нещастно лайно такова! — изкрещя Господарят Ли на предела на силите си.
От повече думи нямаше нужда. Той махна на стражите, които повлякоха Ханджията шеста степен Ту към дръвника и го хвърлиха отгоре, като изритаха краката му назад, за да падне. Дяволската ръка започна дихателните си упражнения и се приготви да вдигне меча си, за да нанесе рекордния удар, но точно тогава се случи първото от поредицата невероятни събития, които щяха да ни забъркат в делата на Осемте ловки мъже.
Никога не бих повярвал, че някой може да изпищи толкова силно, че да накара тълпата на Зеленчуковия пазар да замлъкне и да започне да внимава, или да накара главния екзекутор на Пекин да замръзне с високо вдигнат меч, но се случи именно това. Всички погледи се насочиха към шестте фигури, които се втурнаха на площада през Портата на продължаващата праведност. Първите петима бяха с изцъклени от ужас очи и побелели като сняг лица, а устите им бяха провиснали и зееха като кофи за въглища. Те надаваха един след друг пронизителни писъци. Причина за паниката беше шестата фигура и един само поглед ми беше достатъчен, за да се смрази кръвта ми. Бях слушал разкази за таласъми от леля Хуа още когато бях петгодишен, но не бях очаквал, че ще видя истински, а този чих-мей, както по-късно потвърди Господарят Ли, беше толкова класически екземпляр, че би могъл да се използва за илюстрация в известния научен труд на Пу Сунг-линг, Регистраторът на странни неща.
Цялото му тяло беше покрито с дълга зеленикаво-бяла козина, сплъстена и мухлясала, изпоцапана с разложени вещества от някоя гробница. Огромните му червени очи светеха като въглени, а от ноктите му като на лешояд се стичаше нечия кръв. Тигровите му зъби блестяха на слънцето. Ужасяващото нещо се придвижваше с огромни силни подскоци и със сигурност би уловило последния от бягащите, ако самото то тичаше по права линия. Но съществото залиташе и се препъваше, размахваше острите си нокти във въздуха в безсилен бяс и когато най-накрая налетя на една количка със стока, аз разбрах това, което Господарят Ли беше схванал още в първия миг. Чудовището беше сляпо и умираше. Ето какво винаги ми беше казвала леля Хуа: „Вол Номер Десет, ако някога те подгони чих-мей, тичай веднага на дневна светлина. Слънцето е смърт за оживелите мъртъвци.“
Възрастната жена беше права. Таласъмът започна да се върти в кръг и когато залитна към дръвника, Дяволската ръка се извърна към него. Мечът му беше започнал да пада надолу, той се опита да го спре и насочи към чудовището, в резултат на което не улучи врата на Ханджията шеста степен Ту с близо метър. От удара в камъните се разлетяха рой искри.
— Десет хиляди благословии! — изпищя Менг Златният зъб и всички организатори на залагания се присъединиха с пронизващия ушите вой: „Пари, пари, пари, пари, пари, пари!“ защото Дяволската ръка беше пропуснал шанса си да подобри рекорда и те бяха спасени от фалит. Повечето от тях незабавно тръгнаха след богатите си клиенти, на които бяха отпуснали кредит, и заедно с останалата виеща тълпа си запробиваха път към Портата на мира и хармонията, за да излязат от площада. Видях как една млада майка грабна двете момиченца — по едно под всяка мишница — и като разрита като репи отрязаните глави, се спусна да намери безопасно място. Сергиите и количките на търговците се разхвърчаха на всички посоки, а изпочупените им бамбукови пръчки и ярко боядисани брезентови сенници се присъединиха към стоките от всякакъв вид, които се търкаляха по площада. За изумително кратко време на Зеленчуковия пазар останахме само Дяволската ръка, Ханджията шеста степен Ту, стражите, които не можеха да избягат, защото бяха оковани за Ханджията и сега в боклука не можеха да намерят ключовете за оковите, защото ги бяха изпуснали в суматохата, Господарят Ли, чудовището и аз. Господарят Ли скочи от трибуната за височайши гости точно когато таласъмът се блъсна в Стената на плача и падна по гръб. Аз изтичах след него. Когато стигнах до него, чудовището изсъска ужасяващо, посегна с нокти за последен път, потрепери конвулсивно и се отпусна. Зловещият огън в отворените му невиждащи очи бавно угасна и нямах нужда от лекар, за да ми каже, че е умряло.