— Някаква видима причина за смъртта? — попита той.
Аз го огледах внимателно:
— Не, учителю. Няма.
Господарят Ли хвърли настрана една гнила тиква и ми метна още един умрял плъх.
— А този?
— И по него няма нищо — отговорих, след като го огледах.
Той хвърли настрана още боклук и извади още три умрели плъха без никакви белези по тях.
— Е, какво е всичко това? — попита той. — Пет инфаркта? Пет едновременни самоубийства? Пет случая на силна реакция срещу ужилване от пчели, при това на една и съща улица?
Той вдигна още някакъв боклук и го огледа мрачно.
— А не са ли това пет ранни жертви на една болест, която има свойството да се разпространява много бързо? Знаеш ли, Вол, ние се подиграваме на медицинското невежество на дедите си и може би с право. В други отношения може да са били брилиантни, но са били като деца, щом нещата опрат до науката. Например, когато най-сетне решили да създадат писмен знак за думата „чума“, единственото, което им дошло наум, било да съединят корена, означаващ „плъх“ със знака за „болест“. Детинщина, нали?
Той погледна предмета в ръцете си. Беше остатък от цилиндричен пергаментов абажур, който можеше да се върти върху метална рамка, прикрепена към газена лампа. На него беше нарисуван бягащ кон в осем различни пози. Когато топлината от фитила започне да върти рамката, се получава фантастичен ефект на движение.
— Фенер с бягащ кон — промърмори Господарят Ли. — Бягащ… кон… фенер…
Каквото и да се опитваше да си пробие път през мозъка му, не успя да го направи, така че мъдрецът сви рамене и захвърли непотребната вещ обратно на купчината. — Е, като заговорихме за плъхове, хайде да отидем да проверим дали не са разбрали нещо за мандарините.
Това, което научихме, никак не беше добро. Всички чиито следи хората на Уонг бяха успели да открият, се бяха скрили в най-недостъпното място в цял Пекин — казармата на Черната стража. Тя се намира в Забранения град и е отделена от него с друга, вътрешна стена, на която има порта, така че, при нужда, войниците да могат да се притекат на помощ на Императора… или на евнусите. Отвън до казармата може да се стигне през специален тунел, прокопан под защитния ров и това е най-добре охраняваното място в целия град.
— Ли Котката е събрал около себе си своите котенца — измърмори Господарят Ли. — Проклятие! Съвсем, скоро ще се случи нещо страховито, а аз не знам достатъчно, за да мога да задам подходящите въпроси! Дори и да имаше на кого да ги задам! И все пак има още двама, за които нямаме сведения — изръмжа той.
— Хората на Уонг още го търсят. По-добре да поспим, Вол. Чака ни тежка нощ.
Йен Ших беше облечен в черно, на главата си имаше голяма господарска шапка с крила, а около кръста му беше увит ален пояс. Черната му пелерина се развяваше на пронизващия жълт вятър и той крачеше грациозно към някаква суха, напукана земя, изпечена от слънцето.
— Тази куклена пиеса, Вол, иска специални декори — каза той с мек, меланхоличен глас. — Декори, подходящи за пищящи феникси, треперещи зайци, беззъби тигри, плачещи къртици, умрели от глад коне, лигавещи се дракони, слепи бухали, стенещи камили и стари болни костенурки, умиращи до безкрайност в пресъхнали кладенци.
Йен Ших продължи напред в маранята. Опитах се да го настигна, но той се разтопи в миражите. Замръзнах на място и остра болка прониза сърцето ми, защото видях едно старо изоставено село сред мъртвата, напукана земя. Моето село. Само това беше останало от моето село и сълзите ме ослепиха. Но не всичко бе мъртво. Чух някакъв звук и се опитах да хукна към него, плувнал в пот, пипнешком сред миражите, изтъкани от горещия, издигащ се нагоре въздух. Изведнъж миазмите изчезнаха и се оказах на светла поляна, покрита със зелена трева, на която се движеха човешки същества.
Смеещите се деца побягнаха към едно възвишение, а аз се обърнах трескаво към Ию Лан. Красивата шаманка докосна пръчките на една клетка и затворих очи, защото проблясъкът беше ослепителен. Когато отново погледнах, тя правеше ритуалния жест. Аз също докоснах двете вежди и носа си, а Ию Лан отвори длан, за да ми покаже две двузъби вилици.
Когато се приближих, видях, че но челото й има капчици пот, и можех да се закълна, че в погледа й виждам отчаяние. Тя взе ръката ми, обърна се и ме задърпа към кладенеца. Отново се качихме във ведрото и се спуснахме долу, отново под нас нещо ръмжеше и отново усетих миризма на гниеща плът. Залюлях ведрото до дупката и влязохме в страничния тунел, но този път Ию Лан не спря.