Господарят Ли беше проверил и подобрение не беше настъпило. „Ти също ще трябва да умреш — беше казал Небесният господар. — Ти също ще трябва да умреш… ти също ще трябва да умреш…“
Вратата на килията проскърца и се открехна, а аз излязох от унеса си. Ханджията шеста стенен Ту я теглеше, за да я отвори, а слабата светлина от факлата в коридора осветяваше неприятното му лице и Господаря Ли. Аз изтичах след тях навън. Мъдрецът откачи от стената голямата връзка ключове и започна да отключва килиите, но от тях не изскочиха затворници с радостни възгласи. Те още седяха по ъглите, свити като ембриони, с ръце върху ушите, за да не чуват ужасните писъци, които Ханджията шеста степен Ту беше изтръгнал от младшите палачи. Съмнявах се, че някой от тях ще посмее да мръдне.
— Ханджийо, снощи Черната стража доведе още една затворничка. Момиче на име Ию Лан. Знаеш ли къде е? — попита Господарят Ли.
— Не, не съм чувал нищо за никакво момиче.
— Да се е случило нещо необикновено?
— Да — каза Ханджията замислено. — Няколко осъдени на смърт бяха измъкнати от килиите и закарани в друг затвор. Днес по някое време ще бъдат посветени на някаква церемония.
— Посветени?! Искаш да кажеш, като животни за жертвоприношение? — попита мъдрецът.
— Предполагам. Ако се вярва на слуховете, церемонията ще се състои в Двора на евнусите по време на слънцестоенето — отговори Ханджията Ту.
Господарят Ли замълча за малко, после прошепна:
— Да, това може и да свърши работа. Височайшият Джеда е много раздразнителен и ако Небето е обърнало гръб на… — Той изведнъж излезе от унеса си и отсече: — Бързо! Трябва да се доберем до градината, където ще се състои тази церемония!
Ханджията шеста степен Ту познаваше част от подземния лабиринт, а това, което не знаеше, успя по теоретически път да попълни Господарят Ли — беше виждал архитектурните проекти преди петдесет години и все още ги помнеше. Както всичко останало в Забранения град, Златната река е изкуствена — една удивително ефективна система й позволява красиво да се спуска по един водопад, след това да се изкачва по един хълм, за да може да се спусне по друг. Водата клокочи през някакви пукнатини, влиза в свързани помежду си пещери, където огромни колела я издигат до нужната височина, и отново излиза на повърхността. През страничните проходи на тъмницата ние влязохме в една такава пещера, която с нещо ми напомняше Шестия Ад. Ругаещи надзиратели шибаха с камшици редиците роби, които въртяха огромно вертикално колело, свързано с друго хоризонтално и водата не преставаше да се плиска и бълбука в големите кофи, които я изкачваха високо горе, за да изчезне някъде в дупките на тавана. Образувалата се мъгла от ситни водни капчици ни помогна да се скрием добре и тъкмо започвах да си мисля какъв голям късмет сме извадили, когато един надзирател изкрещя на друг:
— Чу ли последната новина? Гилдиите са отменили състезанието с лодки официално. Дори няма да проведат пиршествата си!
Идеше ми да го удуша.
— Трагедия! Макар че пирът на Просяшката гилдия е нещо съвсем лишено от въображение — чух гласа на Ханджията шеста степен Ту. — Единадесет блюда за просяци от първи и втори ранг, седем блюда, две кани вино и кутия осолено, месо за вкъщи за просяците трети ранг, пет блюда, две кани вино и кутия консервирани плодове за вкъщи за просяците четвърти ранг, а просяците от пети до седми ранг получават по три блюда, една кана вино и за вкъщи — нищо.
Той се разпали и започна да говори съвсем силно, а аз се опитах да запуша устата му с ръка. Лошото беше, че трябваше да се движим един след друг и той лесно можеше да се освободи, освен ако не исках да се сборичкаме и съвсем да се издадем.
— От друга страна, пиршеството на Търговската гилдия е чест за цивилизацията и отменянето му е национална трагедия — продължи Ханджията Ту още по-силно. — Дори най-ниските рангове, от седми до пети, получават птичи гнезда, свински крачка, питомна патица, пиле и три вида свинско. На търговците от четвърти и трети ранг се полага същото плюс перки от акула, сьомга и печено агънце. Всичко това се полага и на търговците от втори и първи ранг, но в добавка те получават и мечешки лапи, еленови опашчици, гъска, раци и миди. Обаче търговците от монголската гилдия…
— Ханджийо Ту — просъска Господарят Ли. — Но вие трябва да научите — извика Ханджията шеста степен Ту. — Трябва да се знае, че на гилдиите се позволяват само местни деликатеси и в Монголия търговците от всички рангове получават по парченце овнешко, потопено в смес от сурови яйца, разбити с джинджифил и изпечени на дървени въглища!
Това беше достатъчно. Надзирателите ни видяха и се развикаха да дойде стражата, след което, сякаш от небитието, изникнаха един офицер и десет войници. После нещата съвсем се объркаха. Отдръпнахме се до една стена, която беше съвсем близо до голямото, издигащо се нагоре водно колело, където не виждахме почти нищо заради водните капчици, а плискането на водата и скърцането на колелото заглушаваха всичко останало. Ли Котката не си беше направил труда да вземе ножа на Господарят Ли — нали ни беше оковал с вериги — така че той можеше да се отбранява. Аз се опитах да вдигна един войник и да го използвам като таран срещу останалите, но това остави по-голямата част от работата в ръцете на Ханджията шеста степен Ту и с чиста съвест ще призная, че от многото убийци, на които съм попадал през живота си, малко могат да се сравняват с него. Тези дълги ципести пръсти, тези остри зъби, изпълнили устата, която можеше да се отвори достатъчно, за да погълне пъпеш, краката, които се измъкнаха от сандалите и откриха дългите пръсти, които можеха да хващат и душат, мекото, податливо тяло, което поемаше и най-силните удари като пухена възглавница и което можеше да обвие жертвата с гънките си и да я задуши подобно на мръсен покров от мека тлъстина. И през цялото време, кълна се, Ханджията се кискаше, а змийският му език щастливо облизваше похотливите му устни — и въпреки всичко, дори Ханджията шеста стенен Ту не можеше да оцелее след удар с кама.